Богинята не е “сладка”!

fb179648d90f1ca4de4c8549ad283c6eАвтор: Мария Палъмбо

Моята шестгодишна племенница е учен, който събира буболечки, манекенка в обувките на майка си, певица и танцьорка на задната седалка в колата ми. Тя има могъщ плам в очите и поглед, изпълнен с дълбоко знание. Тя е надарен емпат. Може да почувства разочарованието на света и би направила циганско колело, само и само да позабавлява околните. Аз я спирам и й казвам: “Ти не си за забавление. Намери силата си!” Тя ме поглежда любопитно със своите прекрасни сини очи: “О, ти имаш предвид това, разбира се!” Тя си поема дълбоко дъх, затваря очи и слага ръце на земята, за да направи циганско колело с цялата си сила. “Да, това е!”, казвам аз. Тя скача и от радост ме удря силно по главата. “Ооох”, изстенвам аз. Не крия от нея тежестта на действията й, знам, че тя е достатъчно силна, за да го понесе.

“Кажи извинявай. Поеми отговорност за действията си!”. Тя мълчи с наведена глава.
“Извинявай”, прошепва тя, с фъфлене непривично за нея. Отново приканвам нейната сила: “Това не е твоят истински глас, използвай женския си глас!”. Тя ме поглежда и изчаква. Мисли си, че навярно ще се откажа и ще я оставя да се чувства глуповата, малка и сладка. Но това е твърде лесно, няма да й позволя да се омаловажава по този начин. Просто изчаквам. Казвам й: “Ето така: извинявай.” Тя отново прошепва с бебешки глас: “Извинявай”. Чувала съм много брилянтни жени да използват този бебешки глас. Глас, който аз самата съм използвала през по-голямата част от живота си, за да не би да изплаша хората наоколо. Племенницата ми отново ме поглежда, проверявайки дали няма да се откажа и просто да се разсмея, но аз продължавам да поддържам пространство, в което нейната сила да може да се прояви.
“Извинявай”, казва тя със стабилен глас и ме гледа право в очите.
“Да, това си ти наистина.”, казвам й аз с усмивка, “Прощавам ти напълно!”

Твърде често се опитваме да предпазим момичетата от тежестта на техните действия, като по този начин им позволяваме да се проявяват като малки и простовати и ги наричаме сладки за всичките им усилия. Когато бях на три години, където и да отидех ми казваха колко съм сладка. Жени, мъже, дори напълно непознати ме галеха по главата и ме щипеха по бузите. Това ме вбесяваше! Още тогава, при все че бях на три години, се карах на майка си, настоявайки да ме вземат насериозно. Молех да ме възприемат за нещо повече от красивото ми лице: “Аз не съм сладка! Кученцата са сладки!”. Но това създаваше единствено голяма вълна от смях, която се разнасяше по всички възрастни около мен. Скръствах ръце със зачервено лице, а в замяна получавах още похвали. Майка ми ми обясняваше: “Те не искат да те наранят, миличка! Те просто ти се радват толкова много!”. Да не говорим за ситуацията отпреди няколко седмици, когато мъжът ми ме видя в нови дрехи и каза с топла усмивка: “Изглеждаш толкова сладка!”. Старият гняв отново излезе на повърхността – гняв, потиснат с години, така че да се държа подобаващо, за да не бъда кучката, която се ядосва, когато й правят комплименти, както когато бях на три.

На три реакцията ми беше оценявана, сега не чак толкова. Но вместо да се държа подобаващо, аз избрах да обърна внимание на гнева, да го изразя, да го видя. Казах му никога повече да не ме нарича сладка и той бързо разбра какво имам предвид. И нито се свих, нито се засмях, казвайки това. Той уважи моето искане, въпреки обуславянето си да нарича зрели жени с невероятни умове, усмивки и гърди очарователни или сладки.

Не мога да го виня. Всички ние сме обусловени да поставяме момичетата и жените в категорията сладки.
“Обожавам обувките ти! Изглеждаш толкова сладка!”
“Погледни роклята й, толкова е очарователна!”
Но е крайно време да вземем предвид, че макар и казани добронамерено, подобни епитети са изключително опасни. Те затварят жените и момичетата в ограничености, където те не принадлежат. Заради подобни епитети мислите им се възприемат като тривиални, телата им като украшение, а вярванията им като второстепенни. Още повече подобни епитети инфантилизират жените, отричайки тяхната женска красота, жизненост и сила. Защо правим това?

Като общество просто нямаме търпение да поставим жените в категории: секси или невинна, сладка или порочна. Караме момичетата и жените да се усмихнат за снимка. Да изглеждат мили. Учим ги, че трябва да се показват пред света по определен начин, защото само ако изглеждат по този начин, ще бъдат достойни, за да получат внимание, само по този начин ще бъдат утвърдени.

Използваме бебешки гласове, само когато говорим на нашите момичета, не и на момчетата. Държим се сякаш момичета ще се счупят, ако паднат, а момчетата просто тупваме по гърба и им казваме да пробват пак. Необходимо е да се променим като общество и да започнем да третираме жените не като изключително крехки цветя, а като богини воини, чиято женска сила може да промени посоката на живота ни.

Необходимо е да осъзнаем пълната истина за жената и да й се радваме, вместо да изключваме определени части от нея и да караме жените да ни представят по-сладка и не толкова дръзка истина, която да носи щастие на околните. Изисква се голяма борба от една жена, за да се придържа към своята истина, вместо да пада в капана “сладка” и “мила”. Аз лично години наред съм се чувствала виновна, когато заявявам истината си, съответно предпочитах да превръщам изказванията си във въпроси. Искам това, наред ли е с вас? Това обижда ли те? Угодничех с гласа си, често се изказвах с едва чуто прошепване, от страх да не ме възприемат като прекалено силна. Ще си взема обратно всичките си нужди, мисли, желания, стига на теб да ти е удобно, стига да ме харесваш и да ме направиш част от твоя свят. Жертвах радостта да бъда жива, за да ме виждат като учтива. И всичко това защото културата ни наказва жените, когато правят каквото искат, когато си казват, когато са наистина такива, каквито са в действителност.

Като деца се научаваме, че е необходимо да се харесваме на околните. Съответно като възрастни продължаваме по същия начин като постоянно сме на нокти, когато сме сред хора, опитвайки се изключително усърдно да не обидим някого или да не предизвикаме неговия гняв. Учим се да играем на сигурно и да крием истината си да не би да влошим нещата. Промяната на това обуславяне изисква време. Нужно ни е време, за да се научим как да проявяваме истината си и да не я крием под маската колко сме добрички или да я потискаме като се тъпчем с храна или извършваме друго поведение, с което да скрием истинското си Аз. Време е жените да започнем да се подкрепяме една друга в това начинание като встъпим в заслужената си сила, вярваме и вдишваме живота с душата си и спрем да си правим комплименти единствено на тема цвят на косата или избор на дрехи.

Необходимо е да сме смели и да спрем да отправяме празни комплименти към другите жени, нека вместо това да приканим тяхната красота да се изяви в дълбочина и да се огреем в нея. Разбира се, аз също все още се боря с импулса да омаловажавам и принизявам великолепието на една жена като автоматично я нарека сладка. Не ми е напълно ясно каква е причината за това:
Дали нейната красота ме кара да се чувствам малка?
Дали ме кара да се чувствам неловко?
Дали ме кара да ревнувам или завиждам?
Дали изпитвам такова страхопочитание пред нейната прелест, че се слисвам и не мога да намеря друга дума, за да я опиша, освен сладка?

Случвало се е да използвам думата сладка, за да се сближа с други жени, за да изглеждам нормална, за да не ме възприемат като заплаха. Възприела обуславянето, че силните си го отнасят, аз давам най-доброто от себе си, за да се приспособя и да се впиша в общоприетото. Искам ли да бъда онази странната, която поправя хората, когато й направят комплимент? Искам ли да съм гаднярката, която си мисли, че е нейно задължение да даде по някой и друг урок на всеки? Как мога да изявя своята истина, без да си мисля, че трябва да я натрия в лицето на околните? Трудно е, да.

Но знаеш ли какво?! Натрий си цялата истина в нечие лице! Поизцапай се малко! Сестри, прекарали сме толкова много време, стараейки се да бъдем удобни, да бъдем политически коректни и учтиви, че истинското ни Аз се е стопило зад фасадата на учтивостта и престорените усмивки. А това се натрупва – всички онези моменти, в които сме се престрували, че не ни побиват тръпки от някой комплимент; когато сме се правели, че не сме наранени; когато сме лъгали, че всичко е наред и сме отлитали в страната на собственото си въображение. Забравили сме дивата си природа!

Време е да си спомним! Нека си спомним частта от нас, която яде лакомо, облизвайки пръстите си чувствено; усмивката, която секси сияе от цялото ни същество; думите, изречени с мощ, казвайки малко повече от колкото би трябвало. Нека си спомним частта от нас, която не се задоволява с малкото, а жадува към нея да се отнасят като към могъщата жена-войн, която всяка от нас е родена да бъде. Именно това е жената в нас, която искаме да подхраним, приемем, обичаме и извикаме на преден план.
Бъди дива.
Бъди свободна.
Бъди точно това, което искаш да бъдеш, без извинения.
И за Бога, измисли някакъв нов коментар, различен от сладка…
Например: “Тя направо ми спря дъха с нейната красота, с нейната сила и нейната истина!”.

Източник: rebellesociety.com
Превод: Емилия Цанева
Снимка: Deviantart/Mizhak

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


− 4 = 2

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>