Как да прекратим омагьосания кръг на нараняващите взаимоотношения?

eve3_by_emiliiii-d4d08zn

Снимка: Deviantart/Emiliiii

Адаптация от статията на Джорджи Бонд от rebellesociety.com

Мислех, че съм ти простила, но се заблуждавах. Така че ти продължи да се появяваш в живота ми отново и отново, докато най-накрая не научих какво всъщност значи прошка. Защото прошката определено не е това, което са ни учили.

През годините идваше под много и различни лица и всички те бяха грозни и изкривени от гняв, ярост и омраза. Идваше чрез много тела – стари и млади, мъжки и женски. Идваше в живота ми под безброй различни ликове, но всеки път те разпознавах. Ти си тиранинът, насилникът, манипулаторът, нарцисистът.

Ти си този, който се предполагаше, че ще ме обича и защитава; този, който трябваше да ме напътства и учи; този, на когото поверих сърцето си. Ролите, които игра в моя живот, бяха много и различни, но всички си приличаха по едно – ти винаги беше този, на когото трябваше да простя.

Когато бях дете, острите ти думи предизвикваха лавина от болка вътре в мен и заглушаваха мъдростта ми, задушавайки ме от мъка, страх и негодувание. Когато ме нападаше, аз бягах от теб, след което се разпадах на парченца в тишината и през цялото време се чувствах твоя жертва.

Моята сладка, нежна и подчиняваща се природа беше магнетично привлекателна за теб и животът продължи да те изпраща на пътя ми отново и отново, сякаш за да ми изпрати послание – да ми покаже урок, който трябваше да науча.

Знаех, че прошката ще ми помогне, защото вкопчването в болката ме караше единствено да страдам. Но това знаене не ми помогна. Нито те спря да се връщаш в живота ми.

Навярно имах нужда от по-силно послание, по-болезнен удар в сърцето, за да се събудя за себе си. Защото ти се появи отново и то по възможно най-болезнения начин – под формата на моята сродна душа – точно онзи, който можеше да ме нарани най-много. И ти си изигра ролята изключително добре – студено и безмилостно разкъса душата ми,  а мен натроши на мънички парченца, докато от мен не остана нищичко.

Но аз съм благодарна. Защото сега виждам, че този брутален акт на агресия е бил нужен, за да мога аз да се науча наистина да прощавам. Защото научих, че истинската прошка е нещо над, отвъд и извън всичко, което някога съм си представяла.

Когато риташе, удряше и разкъсваше цялото ми усещане за себе си, когато болката и страданието ми бяха толкова огромни, че да бъда себе си беше непоносимо, нямах друг избор освен да изоставя жалката си история на жертва и да погледна по-дълбоко в себе си.

Изследвах всяко кътче от разнищената си душа и видях егото, страховете и основните вярвания как аз съм недостойна и не заслужавам да бъда обичана. И най-накрая прозрях, че не ти си бил този, който ме кара да страдам. Никога не си бил ти. Винаги съм била аз и единствено аз.

Егото ми разказваше толкова много неверни истории за мен самата – че съм недостойна, не достатъчно добра… Че имам нужда от повече любов отвън, защото вътре любов няма… Че аз съм ценна единствено ако ме обича някой друг. Аз сама създадох всички тези отровни истории и те бяха истинският източник на цялата моя болка.

И когато осъзнах това, разбрах, че има разлика между егоистичната прошка и истинската прошка. Толкова много пъти съм ти прощавала, но това всъщност беше само илюзия. В действителност, моето его просто си променяше мнението за теб – сменяше ти етикета от недостоен за моята прошка на достоен за моята прошка. Бях избрала да отсъждам, прощавам и да те приемам, но условно – само докато се държиш по-добре с мен.

А с тази егоистична прошка се отказвах от собствената си сила, защото моите чувства към мен самата зависеха от това как ти се отнасяш с мен. Затова следващия път, когато се отнасяше зле с мен, аз отново изпадах в болката и страданието.

Така играех собствената си игра, а участвах и с теб в твоята. Но когато прозрях каква е тази игра, тя загуби своята притегателна сила – вече нямам нужда от нея, нямам нужда да съм жертва.

И ето че дойде време да спра да ти прощавам… с егото си.

Когато разруши живота ми и замъгли светлината вътре в мен, нямах друг избор освен да се изправя пред себе си. След което трябваше да се изправя и пред теб и когато направих това, разбрах, че истинската прошка идва от цялостното приемане. И ето че приемам всичко в теб безусловно.

Вече не те съдя като добър или лош. Вече не ти слагам каквито и да било етикети. Приемам твоята цялост, дори частите, които моето его не одобрява. Нямам нужда ти да се променяш, за да печелиш одобрението и приемането на моето его.

И приемайки те изцяло, аз вече не изпитвам нуждата да се опитвам да контролирам начина, по който се отнасяш с мен. Вече нямам нужда да печеля твоята любов или твоето одобрение. Моето усещане за себе си вече не зависи от теб. А това ми носи вътрешен мир и истинска свобода.

И за да бъдем наясно, не съм се превърнала в пасивна изтривалка за твоето насилие. Не, аз мога да поставям граници, да изразявам своите нужди и да вървя по пътя, който храни душата ми. Но това се случва единствено когато приема и себе си изцяло.

Така че истинската прошка идва и когато приема себе си изцяло, а това се случва единствено чрез искрено изучаване на себе си – когато погледна отвъд своето его, когато се свържа с тишината вътре в мен и приема тези неизлекувани части от себе си, които ти толкова често извикваше на повърхността.

Сега разбирам, сега виждам, сега съм съзнателна… Мога да гледам в душата си, да навлизам все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не се докосна до корена на болката си – забелязах, че когато упражняваше насилие над мен, то винаги извикваше една и съща реакция.

Без значение дали ти беше мой родител, любовник, приятел или колега… Дали нараняването беше голямо или малко, това нямаше значение. Моята реакция винаги беше същата – изпитвах болка. А под нея чувствах липса на контрол. А под тази липса на контрол, се чувствах много уплашена. Под тази страх, се чувствах недостойна. Под тази недостойност, аз се чувствах, че не заслужавам любов.

Мислех си, че трябва да простя на теб, но всъщност трябваше да простя на частите от себе си, които ме караха да се чувствам недостойна. Сега поех отговорност за своите чувства. Така че вече не проектирам върху теб от позицията на жертва. И забелязах, че вече не съм така магнетично привлечена към теб. И изглежда, че ти най-накрая напускаш живота ми.

Но преди да си кажем довиждане, искам да ти благодаря – и то с цялото си сърце, че дойде в живота ми толкова много пъти, по толкова много различни начини, изразени чрез всички тези имена и лица.

Благодаря ти, че ме научи, че безусловното приемане носи истинска прошка и свобода. И че коренът на цялото това страдание всъщност се крие в мен.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


1 − 1 =

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>