Самопотискането – да живееш на сигурно в собствен затвор

island_by_asialiv

Снимка: Deviantart/Asialiv

Хората, преживели травма, живеят в свят, който възприемат като враждебен, чувстват се неефективни и са дълбоко убедени, че помощ не може да се очаква. Те гледат на вътрешната си сила като на нещо нищожно, а в същото време извън тях съществува безгранична външна сила. Точно в това се корени „заучената безпомощност” – омаломощаваща последица от преживяното насилие. При тези хора се е включила реакцията „замръзни”, която се изразява в неангажираност с живота – съзнателно потискане на гнева, вътрешната сила и движението напред.

Реакцията „замръзни”
Човешкото тяло има няколко възможности, когато усети заплаха. Ако се огледаме и видим физически сигнал от друг човек, че всичко е наред, тревожността ни спада. Но ако няма налична подкрепа, следва реакцията „бий се или бягай”, която ни мобилизира да защитим себе си. Понякога обаче „бий се или бягай” не е най-добрата реакция за оцеляване. Особено при децата, когато физическият размер прави „бий се” безполезно, а зависимостта от родителя надделява над „бягай”, следващата спасителна реакция е „замръзни”.

Както „бий се или бягай”, „замръзни” също е биологичен ресурс. Той служи за постигането на определена цел. „Замръзни” е ефективна реакция за запазване вътре в ядрото ни на това, което е най-крехко и ценно. Все едно заспиваме зимен сън или се крием на сигурно място, докато нещата наоколо отново станат спокойни. И така просто си лежим латентни.

„Замръзни” е много ефективен механизъм за оцеляване, но той е временно решение – това да живееш целия си живот от състояние „замръзни”, не е нито приятно, нито удовлетворително. Хората, които живеят в „замръзни”, все още имат достъп до „бий се или бягай” като често усещат тези реакции да се надигат в тях с много по-голяма готовност отколкото при други хора. Все едно живеят в непрекъснато слухтене откъде ще дойде следващата опасност, съответно си държат реакциите за тази опасност в бойна готовност. Това в действителност е така, тъй като „замръзни” е реакцията, която следва след „бий се или бягай”, „бий се или бягай” се превръща в стената между нас и света. Така животът на човека в „замръзни” се превръща в защитено балонче с малко действие, понякога дори с незабележимо движение. Просто дишане. Изчакване. Понякога минути. Понякога десетилетия…

И така продължаваме да живеем като проявяваме едва тресчица от цялостната личност, която можем да бъдем: храним се, справяме се що-годе, живеем на дребно и избягваме всякакви рискове, които могат да ни приближат до мечтите, които имаме. Може да си имаме някаква фантазия, че някой ден ще ни оценят или спасят или че рано или късно ще намерим смелост и ще излезем от затвора, в който сами сме се заключили. Само че тръгнем ли да излизаме от този затвор, пред нас се изпречва предизвикателството на „бий се или бягай”. Единственият път към свободата е да минем през тези реакции, но ние все още носим спомена на последното си травмиращо изживяване с тях. Забравяме, че вече не зависим от мама и можем спокойно да си тръгнем, нито пък сме толкова мънички, та да не можем да ступаме агресора насреща било физически, било ментално. Но не, много от нас продължават да живеят с това травмиращо изживяване и в крайна сметка живеят или просто съществуват в клетка, която сами са направили, чувствайки се фрустрирани, депресирани, безсилни да избягат или да се променят. Но пък поне са на сигурно.

Да усетим вътрешната си сила
Много от нас са виждали насилието, за което се използва силата, и не искат да са част от това. Но така се отказваме и от силата вътре в себе си. Чувстваме се слаби и в същото време се страхуваме от собствената си сила. Когато погледнем към света, виждаме насилието и потисничеството в световен мащаб. Като се вгледаме по-отблизо, виждаме същото между културите и класите. А след това го наблюдаваме и в семейната единица, където насилието присъства под физическа, сексуална и вербална форма или под формата на изоставяне. Чрез психотерапията можем да погледнем дълбоко вътре в себе си и –о, каква изненада –виждаме същото! Болка, затъване във вътрешен конфликт, потискане и самонасилие.

В моменти на сигурност обаче, може би докато си седим в градината или в кабинета на терапевта, ние започваме да усещаме силата в себе си. Разпознаваме и вътрешния конфликт, докато обръщаме внимание на физическите си усещания и преместваме осъзнаването си от частта от нас, която осъжда и задържа, към частта от нас, която бива задържана. Забелязваме, че задържаната част използва гнева като ресурс да натрупа енергия и да строши нашите собствени стени. В този момент разбираме, че на собствената ни система за задържане може да се разчита и че всъщност тя е изиграла важна роля за нас. Може дори да изпитаме благодарност към нея, че все пак е оценила колко важен е нашият живот и го е спасила. Може би усещаме задържаната част в гърлото си и как тя се движи нагоре, докато другата част – напрежението в раменете, играе ролята на бент, който не позволява на тези задържани забранени части от нас да се проявят – ето това са ценните и опазени части от нас, за които „замръзни” се е погрижила.

Да напуснем острова
Островът служи като метафора за нашето собствено самопотискане. Той е изолиращ, безкрайно фрустриращ и безопасен. Това е място, на което човек би могъл да живее цял живот, осъществявайки минималното от заложения си потенциал. Единственото бягство представлява потенциална смърт… или всъщност проста промяна, която ни води към страшното непознато. Това е животът в състоянието „замръзни”. Огромен океан лежи между теб и света, без карта или гаранция, че ще постигнеш този живот, за който мечтаеш. Ще се осмелиш ли да напуснеш този остров? Изборът е твой и силата е в теб.

Няколко съвета как да отслабим действието на задържащия механизъм:
- Гневът е ресурс. Научи се да му даваш конструктивен израз.
– Започни да опознаваш, усещаш, разбираш и да вярваш на тялото си.
– Ако главата ти има нужда от информация, за да отпусне гарда, запознай се с водещите изследвания по темата за травмата и комплексната травма. Водещи автори са Peter Levine, Bessel van der Kolk и Pat Ogden.
– Започни да живееш от тялото си и се отдалечи от осъждането, анализирането и планирането на главата.
– Започни да чувстваш движението. Потърси какво значи „медитация в движение”. Запознай се с йога.
– Позволи си да усетиш доброто. Когато нещата ти се получават, когато си постигнал цел, просто седни и забележи как се усеща този твой успех в тялото ти.
– Потърси подкрепа. Дали ще е група за подкрепа или индивидуална работа с терапевт, ти прецени.
– Позволи си да изпитваш съчувствие към себе си и постепенно започни да подлагаш живота си на промени, бавничко, стъпка по стъпка. Знам, че те е страх, но имаш вътрешния ресурс да се справиш. Нужно е само да се свържеш с него и да си позволиш да го проявиш.

Успех!

Превод и адаптация на материала на Джереми Мак Алистър, публикуван в Goodtherapy.org

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


− 1 = 3

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>