Себенадминаване, никакво сравняване!

снимка: Deviantart/Chonastock

снимка: Deviantart/Chonastock

Интересна е тази мазохистична склонност на човека да се сравнява с околните… Кой каква оценка е изкарал в сравнение с другите, кой какви постижения има в сравнение с околните, кой каква кола кара, кой кого познава… Вероятно тази потребност да се сравняваме е естествена – просто искаме да видим, че се вписваме в колектива, че и ние сме като другите. Но понякога с това сравнение се стига и до болестно състояние – не можем да се зарадваме на успехите си, само защото на всяка цена държим да сме по-добри от другия и това е пагубно…

Самата аз години наред бях в капана на сравняването. В училище постоянно се надпреварвахме кой ще изкара по-висока оценка и беше голям срам да изкараш 5.50, ако някой друг е изкарал 6.00, особено пък по някой от любимите ми предмети. В часовете по физическо беше дори още по-зле – спомням си как цяло лято висях в училищния двор с баскетболната топка, за да си подобря представянето по баскетбол, а през учебната година едва успявах да покрия норматива и то след множество опити и нямаше как да не забележа съучениците, които хващаха баскетболна топка само в училище и винаги се справяха блестящо. Но особено при състезанията по карате ми светваше една лампичка, че това сравняване нещо не е доизмислено както трябва. Спомням си, че треньорката ни винаги казваше: „Всичко е 1% талант и 99% работа.” Да, обаче си спомням още и как редовно ходех на тренировки, често всеки ден, а преди състезания понякога тренирахме дори 3 пъти на ден. И все пак като отидех на състезание, винаги падах още в началото, а имах съотборници, които с месеци не се вясваха на тренировки, но накрая винаги бяха първи. Естествено въобще и не обръщах внимание, че съотборниците ми месеци наред се разтягаха, за да се доближат дори минимално до пода, а аз със съвсем малко усилие вече правех шпагат… Но кой да забележи собствените си таланти, като ламти за чуждите…

Сега като се обърна назад и ми става много смешно. Но тогава не можех да осъзная ценния урок, скрит зад тези „падения” и много дълго време си позволих да се самосъжалявам. Докато не научих нещо изключително ценно – всъщност всички сме абсолютно различни, всички имаме различни силни и слаби страни, различни таланти и различни качества, външният ни вид е различен, структурата на тялото е различна, защо тогава постиженията ни трябва да са еднакви?! И в крайна сметка не е ли нашата основна задача на този свят да израстваме, а вместо това ние се впускаме в безкрайни съревнования с околните?

Себенадминаване – дума, която и до ден днешен е мой верен спътник и която промени живота ми. За пръв път я срещнах в една книга на Шри Чинмой, а по-късно разбрах, че всяка година в края на март се организира и маратон под този надслов. Идеята на тази дума е, че няма нужда от съревнование с другите, човек е дошъл тук, за да се състезава единствено със себе си и да израства по своя път. Това осъзнаване веднага ме освободи от всичките терзания и самосъжаления и ме накара да взема личната си сила и отговорността за живота си в свои ръце. Вече не беше нужно да гледам кой какво прави, а спокойно можех да се наслаждавам на нещата, които обичам да правя, без значение, че някой друг ги прави по-добре от мен с по-малко тренировки. Вече нямаше значение, че нямам физическите данни на професионален спортист, имаше значение единствено радостта, която ми носи конкретният спорт.

Осъзнаването, че единственият човек, с който мога да се сравнявам, съм всъщност аз самата, окончателно ми помогна и да се измъкна от лапите на булимията. Вече не се отчайвах, че каквото и да правя все не приличам на така обичаните манекенки. Просто реших да постигна най-добрата спортна форма и най-добрия вид за моето тяло. Най-накрая приех, че структурата ми не е на дребно слабичко момиче, а си имам широк таз и заоблени бедра, които винаги ще са си такива, без значение колко килограма тежа. И когато приех, че това съм аз, с такава структура съм родена и всъщност няма нищо лошо в това, тогава започнах и да си харесвам тялото, а то от своя страна започна да ми помага все повече и повече да се чувствам добре.

И така, днес ходя да тичам и измервам какво разстояние за колко време изминавам, за да видя собствения си напредък. Не ме интересува другите хора за колко време бягат същото разстояние, защото за мен е удоволствие да тичам и се чувствам добре с това си занимание. Не ме интересува, че някой друг рисува по-красиво от мен, интересува ме само удоволствието, което изпитвам от тази дейност. И нещо, което много помага на ревнивите дами да се освободят от това си дяволче – не ме интересува дали в стаята има по-слаби жени от мен или пък такива, които мозъкът ми би възприел като „по-красиви”. Първо красотата е в очите на възприемащия и всеки намира за красиво нещо различно, ето защо няма по-красив и най-красив. Второ – аз съм си аз и мога да се сравнявам единствено със себе си. Достатъчно е да се погрижа да бъда в най-добрата си физическа и психическа форма, а ако един човек е за теб, той ще те забележи и в стая с още 100 жени. А ако не е, и единствената жена в стаята да си, пак няма да ти се обърне внимание. Ето защо полза от сравнение и в този аспект няма. Аз съм си аз и съм си красива само по себе си. Точка!

И все пак осъзнаването да се себенадминаваме не е достатъчно. Необходима е и практика, защото животът всеки ден ни поднася изпитания. Спомням си как миналата година избягах първия си полумаратон с време 2 часа и 44 минути. Чувството, че съм успяла да избягам 21 километра беше невероятно! Бях толкова щастлива, че въобще съм финиширала, затова времето въобще нямаше значение. Предвид, че добър резултат за изминаване на полумаратон е около 2 часа, ако бях тръгнала да се сравнявам с околните, сигурно нямаше да изпитвам радост. Когато ми даваха дипломата за полумаратона, дамата съчувствено ми каза: „Хайде, моето момиче, до година по-добре!”, а аз само се разсмях: „Ама аз съм много доволна от резултата! Завърших!”.

И все пак там ми беше лесно. При емоционално обременени ситуации е малко по-трудно, но не е невъзможно! Ако баба ти усърдно продължава да ти обяснява на еди си кой внучката за какъв прекрасен човек се е сгодила и каква хубава високоплатена работа си е намерила, естествено подплатено с упрека – ти няма ли да се омъжваш най-накрая и няма ли да си намериш сериозна работа – и ти успееш да запазиш радостта от факта, че предпочиташ да изчакаш със сватбите, за да можеш да се изградиш като личност и да подбереш точния човек, а не да се дадеш на първия желаещ, за да те моделира като пластелин или пък си спомниш, че за теб всъщност стойностна работа е такава, която те кара да се чувстваш удовлетворен и да се захващаш за нея с ентусиазъм, а не просто да си разменяш времето за пари – ето това вече е победа на себенадминаването над сравняването! Браво!

Разбира се, дяволчето на сравнението е много инатливо и от време на време се опитва да се прокрадне и в моя ум. Но пък лесно се разбира кога се е намърдало отново. В момента, в който осъзная, че губя радостта си от нещо, само защото някой друг прави същото нещо по-добре, просто си припомням, че за мен най-важно е да надмина себе си и радостта се връща на часа!

Можете да чуете статията и в аудио вариант:

Един отговор на Себенадминаване, никакво сравняване!

  1. Петя Йосифова казва:

    Прекрасна статия! Отново ме накара да се замисля, за моите „дяволчета“… Благодаря!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


9 × 6 =

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>