Спри да просиш трохички

Снимка: Pexels

Снимка: Pexels

Автор: Емилия Цанева

Всеки един си има своята история, която го е направила човека, който е в момента, повлияла е начина, по който вижда света и това как се свързва с хората. Всяко нещо си има своите причини, своите позитиви и негативи, но някои истории карат човека да си ги разказва отново и отново по все по-мъчителен и разрушителен начин, в опит да ги доведе до щастлив край. За една такава история ще си поговорим сега.

Някои хора израстват с настройката, че единственият начин някой да ги обича е да са му нужни. И започват да се грижат за всичко и всички около тях, без значение дали това всъщност е тяхна работа или не. Грижат се, дават всичко от себе си – време, енергия, финанси. Често се фокусират върху един човек, като започват да се мъчат да го вкарат в правия път, да му покажат как да живее по-добре, пък той милият само се проваля и ръмжи насреща. Ех, само да се промени този човек, толкова по-хубав би бил животът… 

Звучи ли ви познато? Ако отговорът е положителен, време е да се запознаете с термина съзависимост. Съзависимостта подтиква хората да си избират за партньори хора с проблеми – дали ще прекалява с алкохола, дали ще е неудачник, който все не може да си намери работа, дали ще е човек с хранително разстройство или човек в друга връзка, който се чувства толкова зле с тази вещица, че трябва да бъде обгрижен и спасен оттам. А понякога хората със съзависимост са привлечени като магнит към агресивен и свръхконтролиращ партньор – той е силен, уверен (или поне така изглежда), знае какво прави (може да се погрижи за теб и да те спаси!), но редовно ти казва какво не правиш като хората, как нещо не ти е наред, какви книги трябва да четеш, как да се обличаш, въобще че трябва да станеш друга, за да е доволен от теб. И ти се занимаваш с неговите искания и гледаш да се напаснеш, за да е щастлив. Но той все не е доволен и проблемът все е в теб – само да слушаш по-добре, да му угаждаш по-добре, да готвиш по-добре, да отслабнеш… Само още малко да се постараеш и всичко ще бъде прекрасно, но този момент така и не идва, все не е достатъчно. Разбира се, този избор на партньор не е съзнателен, просто някакси надушваш човека с проблеми отдалече, дори преди да сте си разменили две думи. И като се доближиш до него  – о, изненада, старата песен на нов глас. 

Съзависимостта се среща както при жените, така и при мъжете, често в коморбидност с други зависимости и депресия. Понякога съзависимите се придържат към линията поредица от партньори с проблеми, които трябва да бъдат спасени, други пък разнообразяват – един партньор с проблем, за който трябва да се грижат, следващият партньор е мил, пасивен, угаждащ, който все прави някакви грандиозни издънки и се налага да бъде коригиран постоянно. А накрая за десерт се появява груб и контролиращ партньор, на който постоянно си му длъжна и трябва да му се угажда, иначе има проблеми. Общото във всички ситуации е фокусът навън – важен е другият човек, неговите проблеми, неговите желания. И от време на време се надига едно негодувание – ами аз? За мен кога ще се погрижат? Защо не ми е благодарен, не ме цени, толкова много неща правя за него, пък той… И болка, и мъка, и сълзи. Търпиш, търпиш и в един момент избухваш – край, писна ми, махам се. Но като се махнеш ти е толкова празно и самотно, че както си си казвала с този човек никога повече, така плахо и виновно се връщаш обратно: “Съжалявам, не знам какво ме прихвана, липсваш ми…”. Това, че за да си тръгнеш оттам, е имало солидна причина, просто се замита под килима. Отначало си в еуфория и после пак по старому – сълзи, мъка, не ти е благодарен, не ти обръща достатъчно внимание, не те цени, все не е доволен… И така до безкрай. 

Не е нужно животът да е безкрайно страдание. Има и друг вариант освен да чакаш някой отвън да ти хвърли няколко трохички нежност, внимание и любов, за да не умреш от глад. Не е необходимо да странстваш през девет планини в десета, извършвайки какви ли не подвизи, само и само, за да се харесаш на някого, нищо че имаш сенна хрема, пък сега в планината цъфтят дръвчета… Стига толкова! Не си създадена за изтривалка, така че спри да лягаш по земята, за да може на другия да му е по-удобно да стъпи върху теб. И не, не ти е виновен другият, който понякога те настъпва защото просто си ходи и не е забелязал, че лежиш на пода. Ти какво правиш долу? Време е да станеш!

“Добре, де, добре, ще стана. Ама какво да правя после? Аз съм алтруист, добър човек съм, в природата ми е да помагам на хората. Пък и ако не му кажа как да си оправи нещата, той, миличкият, съвсем ще затъне, няма да се справи без мен”. Желанието да даваме и да помагаме на другите само по себе си е нещо прекрасно, алтруизмът и човечността са изключително ценни. Само че при хората със съзависимост те са изкривени. Алтруизъм е когато даваш от сърце, защото можеш и искаш, доставя ти радост да дадеш и не очакваш, нито изискваш, каквото и да било в замяна. Даваш каквото можеш, правиш каквото можеш и си заминаваш, без да чакаш отплата. И то даваш на човек, само в случай, че той иска, не защото ти сама си решила, че има нужда от помощ, без значение той какво мисли по въпроса. “Алтруизмът” при хората със съзависимост е по-скоро във вида “давам ти, за да ме харесаш,” “давам ти, за да ми дадеш после и ти”, “давам ти, въпреки че аз самата съм гладна и сега понеже минах през такова страдание заради теб, ти си ми длъжен”. Това е стратегия, макар и често неосъзната, не е алтруизъм. Но лесно се разпознава – в момента, в който се хванеш, че изпитваш негодувание към човека, на когото си дала нещо, или рязко започнеш да изискваш разни неща от него (в смисъла на искам това от него и точка, няма право да ми отказва), това не е алтруизъм, стратегия е. 

Когато си разказваш отново и отново историята на съзависимостта, се налага да се задоволяваш с трохички, за които непрекъснато просиш, манипулираш, изискваш, дори заплашваш. Наистина ли обаче заслужаваш само трохички? Не мисля. Мисля, че е време да спреш да се занимаваш с другите. Самият факт, че трябва да си нужна на някого, за да си заслужиш любовта, показва, че имаш спешна нужда да се насочиш навътре и сама да започнеш да си даваш необходимата любов, грижа, внимание, подкрепа, нежност. Отново и отново и отново. Докато най-сетне тази празнота в сърцето започне да се запълва и стигнеш до едно такова топло и леко усещане. И изведнъж забелязваш как пеят птичките, колко е красива луната и как хубаво са цъфнали цветята. И тогава вече не си гладна за внимание и любов, не ги изискваш, вече си имаш достатъчно. Погрижила си се за това. И, колко интересно, понеже излъчването ти се променя и става едно такова меко и доволно, околните всъщност са привлечени към теб и им е приятно да ти обръщат внимание, без да си им нужна. Но това внимание е само подправката към ястието, за самото ястие си се погрижила сама.

 

  

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


3 × 4 =

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>