Вероятно сте чували за изследванията върху паметта на водата и как чрез вибрацията на нашите думи можем да променим нейната структура в позитивна или негативна насока. А от своя страна благодарността за нещата, които ни се предоставят, ни носи вътрешна радост, удовлетворение и едновременно с това привлича към нас още от онова, за което сме благодарни или дори нещо още по-добро. Тези две концепции се преплитат чудесно в практиката да благодарим на храната, която имаме.
И все пак не е достатъчно да си кажем – трябва да съм благодарен! Благодарността извира отвътре и със сигурност тя живее в сърцето на всеки един от нас. Проблемът е, че не й позволяваме да се прояви, тъй като умът много често я задушава с наложени модели. Ето защо, за да развием благодарност и да наситим храната с хармонични вибрации, които ще повлияят на тялото и ума ни в добра насока, е необходимо да покажем на ума за какво точно да сме благодарни. Откъсът от книгата „Полетът на орела”[1] много живописно дава на ума един добър урок:
По няколко пъти на ден спираха, за да починат. При една от почивките Шамана обясни на Момчето за храната.
– Изглеждаш здрав, но ти личи, че се храниш оскъдно – каза той, след като бяха събрали дърва, за да стъкнат малък огън, на който да си стоплят вода за супа. – Кажи ми как се храниш.
Момчето обясни, че гледа да се храни предимно с хляб и плодове и зеленчуци, стига да успее да си ги набави по пътя.
– Това е много добра храна – каза замислено Тайнствения Шаман. – Защо си толкова слаб тогава?
– Не знам, може би трябва да се храня повече – предположи Момчето след кратък размисъл.
– Благодариш ли на храната си и задето я имаш? – внезапно попита възрастният човек.
– Не – отговори Момчето. – Не знаех, че трябва. Та това е храна, за какво да съм благодарен?
– Благодарността е много важна – каза сякаш на себе си Шамана. – Благодарността е част от движещата Сила на света. Ако благодариш на храната си, че можеш да я изядеш, и ако си благодарен, че я имаш, тя става много по-стойностна за теб.
– Но как така? – учуди се Момчето.
Шамана му обясни. От мига, в който растението се посади, до момента, в който даде първите си плодове, някой се грижи за него. Житото например трябва да се напоява. След като узрее, някой го жъне и вършее, след това го смила. Изминава много дълъг път, докато стигне до теб под формата на хляб и брашно. Същото е и с плодовете, само че за тях се грижи дърво. И тяхната цел не е да бъдат изядени от някое гладно същество. Те обикновено съхраняват семето на дървото, от което са родени. Предназначението им е да дават храна на семената, докато станат годни да поемат дългия си път и да станат самите те дървета. Дървото отглежда толкова много плодове, защото много от тях биват изядени, преди да са готови семената.
Шамана каза на Момчето, че трябва да се помъчи да види цялата картина, за да може да осъзнае колко дълъг път е изминала храната, преди да стигне до него. Така няма как да не бъде благодарен, че я има. Освен това изразената благодарност по някакъв начин променя структурата на храната и я прави по-питателна.
Тайнствения Шаман държеше да се хранят в мълчание. Беше споделил с Момчето, че приказките само разсейват и не ти дават възможност да почувстваш храната и да й благодариш през цялото време. За Момчето беше трудно да запази мълчание, защото беше свикнало, когато е в компания, да разговарят, докато си похапват. По дългия път толкова пъти се беше хранило само, че сега му се говореше. Гледаше на почивката като на идеална възможност да поразпита Шамана, но той отказваше да говори точно тогава.
Из „Полетът на орела” – Иво Топалов
[1] Откъс публикуван с изричното съгласие на автора.
