Мериам Уебстър определя границите като „нещо, което посочва или установява предел или обхват.” Границите в нашия случай са психичните разделящи и свързващи линии, които използваме в междучовешките взаимоотношения, за да определим колко „да”-та и колко „не”-та ще дадем и получим, какво и колко искаме от другите, както и какво и колко отказваме. Разстроената връзка с храната е израз на изкривени граници – да бъдем прекалено придирчиви или да не подбираме особено онова, което ядем; да поемаме твърде много храна или твърде малко, както и да поемаме прекалено много храна, след което да отхвърляме твърде много от нея; да отказваме прекалено много или пък прекалено малко.
За човек, който не яде достатъчно, поемането на твърде малко храна се свързва с ригидни междуличностни граници, които държат настрана нежеланото внимание, но в същото време отблъскват подкрепата и интимността. Човек, който яде прекалено малко, изразходва повече калории, отколкото поема, както и дава на другите повече, отколкото взема. Човек, който яде твърде малко и прекалява с физическата активност, изразходва повече отколкото поема, което бихме могли да забележим и в приятното чувство да правиш нещо за другите и дискомфорта да поискаш от другите нещо за себе си. Това е само един от начините, по които разстроената връзка с храната и физическата активност илюстрират темата да даваш повече, отколкото получаваш.
Човек, който яде прекалено много и поема повече, отколкото му е необходимо, често има слаби граници и позволява на другите да се възползват от него. Освен това тези хора често предпочитат да правят нещо за другите, отколкото да поискат помощ от тях, като в този случай храната е заместител на вниманието, грижата и подкрепата, от които всъщност имат нужда. Човекът, който яде прекомерно, поема повече храна от необходимото, за да компенсира това, че взема от другите по-малко от това, от което се нуждае. А човекът, който се тъпче в пристъп на „вълчи” глад, след което се опитва да се отърве от храната чрез предизвикано повръщане или слабителни, вероятно има нестабилни граници и позволява на другите да се доближат до него, когато всъщност има нужда от по-голяма дистанция, след което установява колко му е некомфортно и реагира така, че отблъсква хората. Този човек копнее за свързване с другите, но не вярва, че наистина го заслужава или се чувства застрашен от тази близост.
Това, разбира се, е само обобщително описание на ситуацията, но то представя някои от проблемите, налични при разстроената връзка с храната и тялото. Във всеки случай, взаимоотношението с храната отразява междуличностните взаимоотношения, изразявайки вярвания относно това колко помощ, подкрепа и грижа е необходима на човек и колко той/тя заслужава. Към това се добавя и усещането за зависимост и самостоятелност.
Веднъж говорих с една жена относно нейните проблеми с храната и й предложих да се обърне за подкрепа към приятеля си, който живее с нея. Казах й, че той ще я разбере и подкрепи, защото преди време той самият е имал проблем с марихуаната. Тя обаче настояваше, че той е спрял марихуаната сам. Тъй като семейството й не я е подкрепяло нито финансово, нито емоционално, тя започнала да вярва, че може да разчита единствено на себе си. И тъй като са й се подигравали за килограмите още откакто била дете, тя се научила, че не трябва да показва каквато и да е болка или слабост. И така, да бъде „силна и независима” станало начин на живот за нея.
Тя се е превърнала в това, което аз наричам „антизависима”. Нейното отношение е отишло отвъд здравословната независимост до крайност, където не може да признае нормалната уязвимост и естествените си нужди пред други хора. Тя се страхува, че ако сподели на някого емоционалната си болка, трудностите с храната или възприятието за тялото си, това отваряне пред друг ще доведе до нараняване. Страхува се, че ако помоли приятеля си за подкрепа, той ще започне да я възприема като товар и ще я напусне. Освен това я е страх да казва „не” на молбите на хората, така че между прекаленото раздаване и твърде малкото получаване, тя се е превърнала в пресъхнал извор.
Тя е човешко същество и подлежи на същите закони на природата, които управляват всички хора. Тя има нужди, но стратегиите за справяне, които е създала, за да оцелее в детството си, са я направили неспособна да признае емоционалната си болка или да помоли за това, от което се нуждае. Така храната се е превърнала в основния източник на комфорт и сигурност за нея. Години наред, тя е поемала прекалено много храна, тъй като е получавала твърде малко от хората около нея. Давала е прекалено много на другите, а е гладувала за онова, от което наистина се нуждае. Така след като е установила антизависимо отношение към хората, тя е станала зависима от храната.
Друга млада жена смята, че не може да живее без да е във връзка, както и че ако напълнее, приятелят й ще я напусне. Тя се опитва да контролира приема си на храна като брои калориите и приготвя цялата си храна сама. Пропуска закуската, носи си обяд, въздържа се от междинни хранения и ако случайно вечерта приятелят й е зает, тя започва да се притеснява, че той губи интерес към нея или си е намерил друга. Тогава си приготвя „безопасна” (откъм калории) вечеря, но чувствайки се все още гладна и тревожна заради приятеля си, започва да се тъпче. След като се натъпче, предизвиква повръщане, след което пак се натъпква и пак повръща. Може да направи това три или четири пъти в една и съща вечер, докато от изтощение не си легне да спи.
Не е казала на приятеля си за хранителното си разстройство, но пък често му казва колко я е страх да не я напусне. Той я уверява в своите чувства към нея и това я успокоява за малко, но когато той не е с нея, страхът се завръща. Тя е израснала в семейство, където са я хвалели за външния вид и постиженията й, но не се е обръщало особено внимание на емоционалното й състояние и нуждите й. И въпреки, че вече е завършила училище и живее сама, родителите й продължават да подсигуряват по-голямата част от финансите й и тя вярва, че не може да се издържа сама финансово. Тя не вярва на своите собствени способности и е станала зависима от положителната обратна връзка на другите, за да се чувства добре спрямо себе си.
Тя вярва, че трябва да е слаба и красива, за да задържи интереса на приятеля си, и че без приятел животът е пуст и празен. Това се подкрепя от факта, че когато е била сама без приятел, тя е била много самотна и тъпченето и предизвиканото повръщане рязко са зачестявали. Когато се тъпче и компенсира, тя се чувства още по-зле спрямо себе си и смята, че не заслужава да я обичат. Копнее някой да я обича, но не мисли, че заслужава, което се изразява в поемането, последвано от отхвърлянето на храната, която толкова иска. Тя е прекомерно зависима от човека до себе си. Липсва й стабилно усещане за собствен Аз и се чувства добре единствено, когато някой друг й осигурява любовта си.
Между горепосочените крайности се намира здравословният тип разчитане на другия – взаимната подкрепа. Хората са създадени, за да се подкрепят взаимно – понякога да дават, друг път да получават; понякога да си искат нещо от другите, друг път да предлагат нещо; понякога да казват „да” на молбата на другия, друг път да казват „не”. Здравословните гъвкави граници включват това да усетиш какви са нуждите ти и да предприемеш действие, за да посрещнеш тези нужди, включително и да помолиш някой друг за помощ. Здравословните граници включват преценка кога приемането да помогнеш на другия е наред за теб и кога би те изчерпало. Може да сравним това с преценката кога сме гладни, от каква храна точно имаме нужда в момента и в какво количество.
Взаимоотношения, в които понякога даваме, друг път вземаме; понякога предлагаме, друг път получаваме, са балансирани, здрави, удовлетворителни и подхранващи. Здравословните взаимоотношения с нас самите, с храната и с телата ни, изграждат стабилна основа за здрави взаимоотношения на взаимна подкрепа и с другите.
Адаптация по Дебора Клингър, Goodtherapy.org
