Интервю с Иво Топалов – писател и автор на блог за личностно развитие
До колкото знам ти спортуваш редовно. Как се мотивираш да спортуваш всеки ден и защо го правиш, за да изглеждаш добре или поради друга причина?
Спортувам всеки ден. И в никакъв случай не е, за да изглеждам добре. Дори упражненията, които правя, не са за оформяне на тялото, те са по-скоро за сила. Тренирам само със собствена тежест – това ми е някаква мания за независимост, в смисъл не искам да съм зависим от някакви уреди. Искам, ако отида на почивка на края на света и реша да се изключа изцяло от цивилизацията, да не ми се налага да нося дъмбели примерно и лежанка с мен, това не е допустимо. Затова правя единствено упражнения със собствена тежест, може най-много да си позволя да ползвам някой стол или някой лост. Това лесно може да се замени с клон или други природни ресурси. Но упражненията не се принуждавам да ги правя. Мотивацията, по-скоро енергията да ги правя, ми идва от самите упражнения. Когато правя упражнения съм буден, имам енергия и свършвам много работа. Ако не правя упражнения – не съм буден, не върша работа и целият ми ден минава в полусън. Значението на тези упражнения е чисто практическо.
Тоест сутрин като станеш ти просто имаш желание да си направиш упражненията?
Да, значи аз ставам в 5, след това си приготвям закуската, правя упражнения, медитирам, след това закусвам. В тази поредност всеки път, без неделя.
Еха, приготвяш си закуската, оставяш я така да си чака и си правиш упражненията? Това е много интересно трениране на волята!
Не, просто водата има нужда от време да накисне мюслите… Не е трениране. Когато тренираш, когато правиш двигателни упражнения най-вече, кръвта се изтегля към мускулите и ако ядеш преди упражненията, можеш да си нарушиш храносмилането и да си докараш проблем на стомаха. Това е единствената причина да правя закуската и да я оставям, това е причината упражненията да са преди закуската. Грижа за себе си, така да се каже.
Добре де, не ти ли се случва понякога сутрин да ти звънне часовникът в 5 и ти да си кажеш: „О, не, сега ме мързи”?
Случва ми се! Днес ми се случи и станах в 6.30! И имам чувството, че съм станал по обяд! Половината ми ден го нямаше буквално. Случва се, естествено. Имай предвид, че за да мога да стана толкова рано, аз си лягам рано. Това изисква известно усилие, защото преди седях много до късно.
А ако се събудиш сутрин и не ти се правят упражнения, насилваш ли се да почнеш да ги правиш или си казваш: „Хубаво, няма да ги правя”?
Наистина се случва някой път да пропусна, но не си позволявам да пропускам много пъти подред, защото се превръща в навик.
Тоест един ден не е фатално, но вече ако станат 2, не дай си Боже 3 в поредица, тогава…
То вече се усеща, целият тонус започва да се губи. В момента, в който усетя, че тонусът се губи започвам да правя упражнения. От време на време е хубаво да се дава малко почивка и пространство. Нищо насила не е хубаво. Не вярвам в това, че нещо, в което се налага постоянно да се принуждаваш, може да изведе до успех.
Не е нужно да се принуждаваме с това трябва да го направя.
Ако е трябва не е ок. Ако е трябва не е ок, ако е искам, тогава е ок. Тези упражнения просто поддържат ума ми в много добра форма, поддържат тялото, а то е единственото истинско превозно средство, което имаш тук на тази земя. Можеш да си купиш кола, можеш да ползваш градския транспорт, можеш да си купиш колело, но единственото истинско превозно средство, което е твое, е тялото ти. Ако се грижиш за него, то ще ти се отплати, ще се чувстваш добре. Разбира се, не говоря да се отдадеш на всички удоволствия, които може да ти предложи тялото, защото то може да ти предложи страшно много удоволствия, тук трябва да се спазва границата. Говоря за чисто и просто грижа, да си го обичаш, да си го обгрижваш, в това няма нищо лошо и аз просто искам да го правя. Това е единствената причина, за да правя упражнения.
А ти как се научи да си обичаш тялото? Така си от дете или просто в някакъв момент разви това чувство?
Всъщност до гимназията направо си мразех тялото, после пубертетът ме удари и израснах страшно много. Бях много кльощав. С височина 186 см, бях 60 килограма или нещо такова. Всъщност не знам откъде съм си заобичал тялото, може би на някой семинар или в някоя книга, в някоя медитация. Честно казано не съм си го задавал този въпрос. Имаше един сборник, може би оттам. Там не се казваше конкретно „Обичай си тялото”. Заглавието му е „Ние мъжете”, седемдесет и някоя година е писан, уникален проект! Та в „Ние мъжете” има всичко – от етикет до упражнения, как се плува в студена вода, как да се храним правилно, как да откажем цигарите – всичко това, един сборник наблъскан с ей такива неща! Даже имаше изследване за това как вдигането на тежести се отразява на дълголетието. Може би там за първи път ми хрумна, че ако правиш упражнения може да ти е по-леко да се качваш по стълбите. Ако правиш упражнения може да не се задъхаш като изтичаш 20 метра да хванеш някой приятел, с който си се разминал например. Просто елементарна логика и всички я знаят, но не го правят, не го спазват. Оттук нататък е необходима само малко дисциплина да действаш по този начин, по който си решил. Много е важно да живееш това, което говориш. Няма нищо лошо да си признаеш, че понякога не си правиш упражненията, че си поспал до 9 или че си понапълнял. Но какво от това? Какво да правим? Да се самобичуваме ли?
Може би точно това е интересно – да поговорим за чувството на вина. Да, добре, трябва да се храня здравословно, хайде тука една диетка, но сега това бонбонче как да го пропусна?! Хайде ще го изям… И после започваш да се чувстваш виновен. Получава ли се при теб това чувство за вина и как успяваш да го отработиш, защото си е голямо наказание като се появи?
Ще те излъжа ако ти кажа, че не се бичувам психически понякога. Защо не направи това, защо не направи онова. Естествено, че ми се случва. Преди например, ми се случваше доста често, напоследък все по-рядко, когато говоря с някого и след 2 часа се сещам какво трябваше да кажа. Това ми беше най-честото! Казал съм каквото е трябвало да кажа, той е чул каквото е трябвало да чуе! Изял си каквото е трябвало да изядеш, просто това е положението! Но относно чувството за вина не искам да влизам в много голяма дълбочина, защото това си е обширна тема. В момента основните практики: будизъм, мистично християнство, йога, ислям, всички те казват: „Имайте съчувствие към хората”. Съчувствието е превърнато в култ най-вече в будизма, но и в другите. Съчувствието в смисъл на „обичай ближния като себе си”, тук говорим за емпатия както го наричат психолозите. Но това, което повечето хора пропускат в този забързан свят и в тези телевизионни състезания, които са постоянно около нас, и рекламите, с които ни заливат, а много от мистиците го казват това нещо е да имаме съчувствие към себе си. Защото е хубаво да обичаш ближния като себе си, но ако не обичаш себе си, какво правиш тогава? Тогава не обичаш и ближния си, тръгваш на война, започваш да вредиш на някое малцинство… Всякакви дивотии хрумват на хората в такива моменти. Но ако имаш съчувствие към себе си, ще си кажеш: „Сега, изял съм един бонбон, еми добре, ок, какво толкова”. Отчети го, не казвам да го пропуснеш, има разлика. Отчети го: „Ок, може би този бонбон не трябваше да го ям.” и до там се свършва. Това е. Спираме с бичуването, самонаказването, изтезанието над мозъка. Това е достатъчно. Следващия път може би осъзнаването ще дойде по-рано. Може би в един момент ще осъзнаеш, че това е само мас, мазнини, сложили са захар, за да ни е още по-вкусно и в един момент просто не ни е необходимо.
Относно взаимодействието с другите хора и зависимостта ни от тяхното мнение за външния ни вид особено в тийнейджърска възраст, би ли ни дал някакъв съвет в тази насока?
Не! 🙂 Аз съм минал по този път, вероятно и ти си минала по този път, вероятно всички ние сме минали по този път. За всички нас външния вид е бил много важен в някакъв момент и сме били зависими от тяхното мнение. Това е нормално! Няма нужда от съвети, трябва да се добие разбиране. Между 9 и 12 години започва едно съзнаване на индивида, той започва да не се отъждествява толкова със ситуациите и да поставя граница с външния свят, да вижда другия. Започва да разбира, че има и друга гледна точка. Ако общуваш с деца, особено тийнейджъри, ще видиш как много често детското се проявява в тях. Няма го това виждане на другата гледна точка. Мислят си, че това, което е в тях е и извън тях. Много хора цял живот остават на това ниво. Няма друга гледна точка, другият човек не съществува. Така че всички сме минали оттам. Хубаво е да осъзнаем, че и другите хора са хора. Хубаво е да осъзнаем, че и те имат същите чувства, които имаме и ние. Че това, което нас ни наранява, наранява и тях. Хубаво е да осъзнаем, че това, което ни кара да чувстваме удоволствие, кара и тях да чувстват удоволствие. Примерно, гаджето ти може да те масажира и това да ти доставя удоволствие, но е хубаво и ти да го масажираш, разбираш ли? Много е на кантар. Когато общуваш с някого и той ти даде признание за това, което си, за това, което правиш, ти се чувстваш добре, защото това е разпознаване на твоята идентичност, зачитане на твоето усилие, зачитане на теб самия. Докато в един момент много често забравяме да дадем зачитане на другите. Говоря за това, че другите се опитват, за това, че изобщо правят някакво усилие за нас.
Благодаря ти! А какво би пожелал на читателите на „Здрава история”?
Посланието ми към хората, до които достигне този разговор, би било винаги да следват себе си. Не позволявайте медии или някой друг да мисли вместо вас. Не позволявайте някой друг да чувства вместо вас, защото чувствата ни са единственият път към здравото тяло. Ако нещо получава отклик в нас, това означава, че съответното нещо би могло да бъде добро за нас. Грижете се за тялото си, то ще ви се отплати. Ако усетите, че се пристрастявате към нещо, просто поставете нежно границата на тялото си. Имайте съчувствие към себе си, зачитайте се сами. Дори ако можете, започнете постепенно да се обичате.
