Духовността е нещо прекрасно и ценно, но както при всичко останало, ако изпаднем в крайност, можем да се доведем до самосаботиране и избягване на реалността и трудностите.
Духовното отнасяне (spiritual bypass) е термин, въведен в началото на 80-те години от психолога Джон Уелууд, с който той обозначава използването на духовни практики и вярвания за избягване на неудобните чувства, неизлекуваните рани и основните емоционални и психически нужди. Концепцията е доразвита от Хогиам Трунгпа в книгата “Да преминеш отвъд духовния материализъм”, която е един от първите опити да се опише духовното отнасяне.
Според писателят Робърт Аугустус Мастърс духовното отнасяне ни кара да се оттеглим от себе си и другите и да се скрием зад духовен воал от метафизични вярвания и практики. А това не само ни дистанцира от болката и личните трудности, но и ни отдалечава от нашата автентична духовност, отнасяйки ни в метафизично пространство на преувеличена благост, изкуствена доброта и повърхностност.
Моето духовно отнасяне
В книгата си “Духовното отнасяне – когато духовността ни откъсва от наистина важното”, Робърт Мастърс пише:
“Някои черти на духовното отнасяне включват преувеличена безпристрастност, емоционална притъпеност и потискане, прекалено наблягане върху позитивното, фобия от гнева, сляпо или прекалено толериращо състрадание, слаби или прекалено нестабилни граници, несиметрично развитие (когнитивната интелигентност често е много по-развита от емоционалната), обезсилваща критика към собствената негативност или сенчеста страна, подценяване на личното за сметка на духовното и заблуда, че сме достигнали до по-високо ниво на съществуване.”
Трудно е да си представим, че може да има такива фини и в същото време толкова комплексни последствия от отдаването на духовността. Аз самият си мислех, че е абсурдно аз – предпазливият и чистосърдечен духовен търсач, да съм изпаднал в подобна крайност. Но след като прочетох подробното описание на симптомите, осъзнах, че се отнася точно за мен. Осъзнах, че в един определен момент от моята ранна зрялост бях превърнал духовността в защитен механизъм – механизъм, който ми даде възможност да отхвърля всички мои негативни качества и поведения.
Ето няколко примера за специфични мои повтарящи се модели на поведение:
- Когато бях разтревожен за нещо, веднага посягах към най-близката книга на Екхарт Толе или Алан Уотс. Вместо да поседя осъзнато с тревожността и да проверя какъв е нейният източник, аз бързо “намирах спасение”, изключвайки с помощта на духовните текстове.
- Стараех се да поддържам фасадата на човек в постоянен мир със себе си, въпреки че всъщност чувствах, че едва ли не цялата тежест на света лежи на моите плещи. Този вид фалшива духовност изцяло задушаваше речта и поведението ми и създаваше болезнено когнитивно несъответствие.
- Когато се случеше да постъпя по болезнен или неправилен начин спрямо друг човек, рядко поемах отговорност за действието си. Отклонявах тази отговорност като казвах нещо от сорта на: “Този човек просто има нужда да порасне духовно.” или “Това така или иначе е само илюзия.” И всичко това с равен сдържан глас.
Разбира се, процесът да започнеш да осъзнаваш своята отговорност във всяка една ситуация никак не е лесен. А духовното отнасяне ни дава възможност да игнорираме този труден процес изцяло. Вярвах си, че винаги съм прав, защото бях “по-просветлен” от всички неосъзнати овце около мен, които просто не можеха да видят светлината. Но суровата истина на тази духовна арогантност е, че просто игнорирах болката, която причинявах на околните, защото всъщност игнорирах същата тази болка в самия себе си.
Културно влияние
Мастърс пише:
“Една от причините за духовното отнасяне е, че нямаме особено голяма толерантност като индивиди и общество що се отнася до това да се изправим пред болката си, да навлезем в нея и да я отработим. Напротив, ние горещо предпочитаме притъпяващите болката “решения”, без значение колко много страдание биха могли да ни донесат подобни “лекарства”. Това предпочитание се е пропило в културата ни толкова дълбоко и повсеместно, че се е превърнало в нещо нормално, ето защо духовното отнасяне се включва почти незабележимо като част от нашия колективен навик да избягваме болезненото и то като вид по-висше болкоуспокояващо с привидно минимални странични ефекти. Това е духовнизираната стратегия за отбягването на болката, както и за легитимирането на това отбягване по фин или крайно очевиден начин.”
Много често това отбягване е толкова фино, че трудно се разпознава, ето защо това явление напоследък е така разпространено и така подминавано. И въпреки че този вид защитен механизъм под формата на духовно отнасяне изглежда много по-красив от много други, той продължава да служи на същата цел. Духовното отнасяне не ни позволява да видим истината, откъсва ни от чувствата ни и ни лишава от поглед върху голямата картина. Вместо да ставаме по-съзнателни за себе си и света, ние всъщност се изключваме и от себе си, и от света.
Имайки предвид, че културата ни като цяло отбягва негативните емоции, не е изненадващо, че много от нас се справят с тези емоции като ги потискат. Някои проявления на това потискане, например алкохолизмът и наркоманията, са по-видими форми на справяне с потиснатите емоции, което ги прави по-лесни за идентифициране, съответно за прибягване към лечение. Но привидно безобидното духовно отнасяне е много по-трудно за забелязване, защото е предрешено като проявление на цялост и мъдрост. Много по-трудно е да разпознаем потиснатите емоции, когато пеем “Ом Шанти” редовно или повтаряме положителни утвърждения, че “всичко е наред” или “всичко е любов”.
Йога, медитация, молитва, утвърждения, присъстване в настоящия момент и др. са все прекрасни и могъщи духовни инструменти, но само при положение, че се използват по подходящия начин. Понякога обаче, особено ако не сме внимателни, тези практики всъщност замаскират по-дълбоки проблеми, както вътре в нас, така и извън нас.
За мен духовното отнасяне по своята същност е възприемане на една единствена абсолютна истина, например “всичко е наред”, и използването й за игнориране или отричане на относителните истини, например скръбта, която изпитваме, когато изгубим любим човек, или срамът, който изпитваме при провал. На личностен и междуличностен план понякога има ситуации, в които не всичко е наред. И именно това си е съвсем в реда на нещата.
Преди да сме в състояние да излекуваме болката си, е необходимо да бъдем честни пред себе си, да признаем, че я има, и да я приемем. Духовността би трябвало да ни помогне да направим точно това, от нас зависи дали ще я използваме срещу себе си. Разбира се, че това е по-лесно да се каже, отколкото направи, защото това изисква да си признаем, че сме уязвими, а това ни плаши. Но определено си заслужава да преминем през болката, страховете и своята собствена тъмнина, да ги признаем и приемем, за да се поучим и наистина да израснем.
Материалът е адаптация от статията на Джонатан Тониоло, публикувана в highexistence.com
