Колкото повече, толкова повече – дали?

Автор: Емилия Цанева

Колкото повече не е равно на толкова повече, когато става въпрос за личностно развитие и терапия. Звучи ли ви странно? Аз самата години наред си мислех, че колкото повече книги чета, колкото повече семинари посещавам, колкото повече осъзнавам ли осъзнавам, колкото повече работя по рани, травми и неефективни модели, толкова повече неща ще знам и толкова по-добре ще ми се получават нещата в живота. И от една страна това е така, но от друга много от нас не знаят как да дозират, което не води до оптимални резултати, а понякога даже и ни вреди. Нещото, за което рядко си даваме сметка, е, че ни трябва време да интегрираме наученото, не може непрекъснато да поглъщаме нови и нови знания, без да си оставяме време да ги усвоим, защото това води до едно огромно объркване.

Как може четенето на книги или ходенето по семинари да ни вреди? Когато прекаляваме, дори и полезните неща стават вредни или най-малкото неефективни. Когато четем книга, след книга, след книга, след книга, след книга и не си оставяме време да я „сдъвчем“ – да се замислим кое от тази книга ще си вземем за себе си и бихме искали да го приложим на практика, кое от тази книга не е за нас и ще го оставим, ние не вземаме максималното за себе си от книгата, освен това се натъпкваме с чужди правила и идеи, без да пресеем дали наистина са валидни за нас, а това в един момент започва да оказва разрушително влияние. Представете си, че попаднете в ситуация, за която в едната книга пише едно, в другата пише точно противоположното, а вие не сте си направили труда да ги „сдъвчете“ и пресеете, съответно седите и си блъскате главата какво точно да направите в пълно униние. И това се случва особено в сфери, където имаме проблеми, защото точно в тези сфери четем най-много, тъй като толкова много искаме да разрешим проблема, нали така? Което пък ни травмира допълнително, защото рано или късно е много вероятно да започнем да се самосъжаляваме и вайкаме – толкова много усилия положих, толкова много чета и се старая и ето че пак не мога да се справям с тези проклети ситуации… Кому е нужно това? Време е сами да спрем да се докарваме до такова състояние!

Освен това, когато наблягаме основно на четенето и стигаме до прекаляване, ние живеем предимно от главата – само мислим и премисляме кое правило да приложим, без да включим тялото и емоциите, което не влияе добре – няма автентичност, няма радост, няма удоволствие, че си жив, има само ум, който се опитва да контролира всичко до най-малката подробност, за да бъде всичко по план и да стигнем до желаните резултати. Личен пример – в тийнейджърските си години темата за взаимоотношенията между половете ми беше изключително интересна и проблемна, съответно постоянно четях ли четях какви ли не книги по нея, но без да пресявам кое от книгите е за мен и кое не е. Резултат – години наред е имало множество ситуации, където вместо да се държа естествено, аз се чудя и премислям за 100-ен път как да се държа, защото в едната книга е пишело едно, а в другата – точно противоположното, а аз просто съм взела и двете идеи наготово, без да ги пречупя през моя светоглед. Съответно аз се паникьосвам, защото не знам как да се държа и в крайна сметка държанието все е неестествено и подобни ситуации стават изключително стресиращи и трудно им се наслаждавам и радвам.

Не ме разбирайте погрешно, обожавам книги. Само че днес си налагам да ги чета една по една и да ги сдъвквам, т.е.  след като приключа с една книга се опитвам да реша за себе си кое си вземам от тази книга, как ще го приложа в живота си и кога, съответно кое не е за мен и е по-добре да го оставя. Така четенето на книги за личностно развитие става наистина полезно и спира да допринася за това да си втълпявам идеи и правила, които още повече ме затормозяват.

Друг аспект – постоянно ли си мислите, че не знаете достатъчно, не сте прочели достатъчно книги, не сте завършили достатъчно образования, не сте посетили достатъчно курсове и семинари… Само и тази книга да прочета и животът ми ще стане идеален, само и на този семинар да отида и ще стана експерт! Маркетинг… Кара ни да вярваме, че точно това конкретно нещо, без значение какво е то, е отговорът на всичките ни въпроси… Но това рядко е така. Даже и да има отговори на някои въпроси, няма да ни даде разковничето за всичко и няма да ни накара да се почувстваме знаещи и можещи изведнъж. Ще ви споделя една тайна – усещането, че не си достатъчно добър, няма нищо общо с броя прочетени книги или броя завършени образования, то идва от съвсем друго място и колкото и да се тъпчете с книги, няма да изчезне. Усещането, че не си достатъчно добър, не идва само от ума – да, има какво да се поработи над вътрешния критик, който все мърмори: „Гледай се пак как се издъни!“, но то вероятно има корени и в детството, и в тийнейджърските години, и в нашите нереалистични изисквания към себе си за това какви трябва да бъдем и колко идеални са другите… Това с трупане на брой прочетени книги и посетени семинари не се решава. Увереността идва отвътре, не се тъпче отвън…

При семинарите за личностно развитие важи същата логика – могат да са много полезни, но няма нужда да се прекалява и е добре човек да си ги подбира мъдро – да прецени дали водещият му допада, дали темата е за него и дали има нужда от това нещо в момента. Аз самата имах един период, когато въобще не подбирах и ходех на всичко, до което можех да се докопам. Разбира се, научих някои интересни неща, но и много неща не ми бяха особено полезни, да не кажа, че поради липса на „сдъвкване“ от моя страна даже ми и навредиха. Днес вярвам, че е най-добре комбинацията от полагане на усилие, за да се развиваме, осъзнаваме и учим нови неща и достатъчно време за почивка, спорт и забавление. Точно този баланс създава плодородна почва за личностното израстване, не крайностите.

А какво да кажем за терапията? Има периоди в живота на човек, когато му е толкова тежко, че има нужда от интензивна терапия, докато излезе от кризата и се стабилизира достатъчно. Когато излезе от тежкия момент обаче, е добре и терапията да бъде с мярка – не да я спира, защото кризата мина и му е добре, а да продължи да работи със себе си, за да не се налага да стига до кризи, но не и системно да прекалява. Аз самата много обичам да прекалявам с личната си терапия. Все си мислех, че колкото повече, толкова повече. По-бързо ще си реша трудностите, по-бързо ще си развия нови модели на поведение, по-бързо ще ми олекне… В терапията обаче такова нещо като „по-бързо“ няма. Всеки от нас си има определен капацитет и както цветенцето разцъфва тогава, когато му дойде времето, така и ние успяваме да осъзнаем и видим нещата тогава, когато му дойде времето. Когато имате розова пъпка, я чакате да си разцъфне самичка, нали? Няма да ви хрумне да й дърпате листчетата, за да разцъфне! Тогава защо толкова много от нас се опитват да дърпат със сила собствените си цветчета и очакват да разцъфнат? Ами, най-много да ги скъсаме, с насилието над себе си резултатите няма как да са особено „красиви“.

Освен това и в терапията ни е необходимо време, за да интегрираме наученото и то точно както когато ядем, ни трябва време, за да смелим храната. Ако се тъпчем постоянно с храна, смиламе храната зле и усвояваме минимум хранителни вещества. Така е и с терапията – когато прекаляваме, не успяваме да смелим всичко, което излиза, и започва да ни идва в повече, започваме да се чувстваме адски изморени, дори объркани. Просто ни трябва повече време да интегрираме това, което осъзнаваме. Освен това терапията не винаги е приятна – налага се да минем през много болка, гняв, тъга, болезнени спомени… Затова е необходимо да се дозира добре, иначе ни става прекалено. Необходимо е да сме по-състрадателни към себе си, да отработваме малко по малко и да приемем, че за промяната в моделите и живота ни и за излекуването на травмите просто е необходимо освен усилия и време, няма „по-бързо“ и „веднага“ що се отнася до терапията.

Стремежът да се опознаваме, развиваме и да учим е нещо прекрасно. Но нека бъде балансиран с достатъчна доза смях, игривост, удоволствия и радост. Така ще ни бъде най-полезно, най-приятно и бихме стигнали по-далеч!