Бягането е един от най-удобните начини да се раздвижиш, да се почувстваш удовлетворен от себе си, да се освободиш от излишното нервно напрежение и да се отървеш от емоциите в повече. Разбира се, допълнителен бонус е красивата фигура, която се извайва, но това е само „страничен ефект”.
Мотивацията да тичаме всъщност е най-важна. Добре е преди да се захванем с този спорт, ясно да си отговорим на въпроса „Защо бягам?”. От отговора зависи как ще се чувстваме по време на бягането и колко редовно ще го правим. Ако аз тичам единствено с цел да отслабна, това не е достатъчно силна мотивация за мен, тоест през цялото време докато тичам бих си казвала, че просто стискам зъби, колкото да разкарам излишните килограми, съответно при това положение няма как да изпитвам радост, а единствено напрежение. В този случай когато стигна желаните килограми, спирам да тичам защото вече нямам нужда. Или пък ще се откажа още преди това, защото правя нещото на сила.
Когато обаче човек тича, защото усеща как това му помага да преодолее себе си, да се научи на воля и дисциплина, усеща как стресът от работния ден изтича от него или пък как се зарежда с енергия и жизненост за новия ден – ето това вече е мотивация, удоволствие и гаранция за редовност на спортуването.
Самата аз години наред просто мразех да тичам. Още си спомням как покриването на нормативи по физическо в училище винаги са ме изпълвали с ужас, особено бягането! Въобще не разбирах какъв му е смисълът. Отделно когато тренирах карате, през лятото редовно ни караха да тичаме на стадиона за загрявка, както и да тичаме по плажа, когато бяхме на карате лагери. И това ми беше най-отвратителната част! Даже за да сваля някой и друг килограм си спомням как ходех да тичам с майка ми, но тази дейност ми беше толкова противна, че отидох точно 2 пъти, след което я оставих да си тича сама. Казах си, че явно тичането не е моето нещо и няма смисъл да се тормозя.
Години по-късно проведох спор с един приятел на тема тичане. Той ми обясняваше как тича всеки ден поне по 40 минути и това му носи огромна радост, зарежда го с енергия, помага му да понесе стреса от ежедневието и той използва тичането като вид активна медитация, която се отразява много добре на вътрешното му спокойствие. Отделно много ентусиазирано обясняваше колко прекрасно било да тичаш маратон! Аз бях меко казано ужасена. Не разбирах как някой толкова много може да обича подобна досадна дейност! И разбира се отново изрекох моята любима дума „никога” – Никога няма да тръгна да тичам като луда всеки ден!
Няколко седмици по-късно ме поканиха на групово бягане – ей там в парка да направим няколко обиколки. Стана ми интересно и реших да опитам. И всъщност се оказа много приятна дейност да тичаш заедно с другите. Най-хубавото беше, че не е имало някакво съревнование, а всеки си тичаше колкото може и колко иска. И по-бързите бегачи като те надминават, те окуражават да продължаваш да тичаш, съответно ти става едно такова мило… Накрая бях много изморена, но доволна от себе си, защото наистина успях да усетя радостта, която може да ти донесе тичането. И реших, че може би е добре да му дам шанс.
Пробвах да тичам в квартала по малките улички между блоковете – отвратително! Издържах точно няколко дена, защото постоянно трябваше да заобикалям разни коли и да внимавам за всички хора, които се мотаят наоколо. Отделно ми беше много неприятно, защото аз бях единствената луда, която тича между блоковете, съответно всички ме зяпаха странно или поне аз така си въобразявах. След няколко дена просто прекратих тези опити, тъй като това занимание вече не ме зареждаше, а ме доизнервяше. Тогава един приятел ме наведе на мисълта, че не много далече от нас всъщност има едно малко паркче, където тичат и други хора. Е, трябваше да вървя 20 минути пеша, докато стигна до паркчето, което отначало ме спря, но в последствие реших да пробвам и останах много доволна.
Така малко по малко се влюбих в бягането. С практиката установих, че то наистина ми помага да се концентрирам. В дните когато не съм тичала, не ме свърта особено на едно място и ми е трудно да седна да уча или да пиша за повече време. Когато си изкарам излишната активна енергия обаче, аз съм много по-балансирана и много по-лесно се фокусирам върху важните неща, без да се разсейвам с глупости. Когато си облека спортния екип и си обуя маратонките, започвам да чувствам една вътрешна радост от това, че правя правилното нещо за себе си. А след тичането, било то и само 5 минути, аз се чувствам удовлетворена от себе си.
Нещото, което може би най-много ми допада при тичането, е балансирането на емоциите. По принцип съм много емоционална и от най-малкото нещо, което не е както трябва според мен, мога много сериозно да залитна в гняв, лошо настроение, мрънкане, рев, самосъжаление и какви ли не още красоти. Същото важи и за превъзбудата – толкова се радваш за нещо, че не можеш да седнеш на едно място, което също е сериозен дисбаланс. Когато тичам, усещам как сякаш всички тези прекалени емоции просто отиват към земята и аз се освобождавам от тях. Често се е случвало преди тичането да не се чувствам много добре, а след него да се чувствам заредена с ентусиазъм и позитивизъм. Дори да е имало някакъв проблем, който ми се е струвал труден за разрешаване, след като съм си оветрила мозъка с малко движение, решенията сякаш сами идват.
Тествала съм тичането и при тежки емоционални състояния – тогава когато такава мъка те раздира, че просто не искаш да станеш от леглото. Когато емоционалното състояние е толкова тежко, разбира се няма как с един крос да се оправят нещата, но редовното отърсване от тези емоции чрез тичане ми помогна много да си стъпя на краката по-бързо и да понеса цялата ситуация по-леко.
Това е моята история с бягането. Днес все още ми се случва да пропусна някой и друг ден тичането, но това ми помага веднага да оценя колко важна част от моя живот е то. Радост, позитивизъм, емоционален баланс, енергия и увереност в себе си – ето това е красотата на тичането!
