Кънките на лед са нещо божествено. Докато караш, имаш чувството, че летиш и усещаш неописуема свобода! Разбира се, необходимо е да си концентриран, иначе близката среща с леда не ти мърда, но дори това е част от красотата на нещата.
Години наред гледах на кънките на лед като на моя далечна мечта. От 10-годишна карам ролери и кънки на лед, само че се научих до нивото, където просто можеш да стоиш изправен на кънките и да си обикаляш в кръг. Толкова. Така и не се осмелих сама да изпробвам нещо по-сложно, защото ме беше страх да не падна. И просто от страх спрях развитието си в тази насока и години наред останах на нивото, което бях придобила като малка. А каква мечта бе за мен да се науча да карам назад…
И така един хубав зимен ден „случайно” видях един плакат за курс по кънки на лед и взех, че се обадих. Отидох на час и направо се влюбих. Леко посивялото ми ежедневие отново се изпълни с радост. Такава светлина усетих, такъв прилив на ентусиазъм от досега с леда, че направо нямам думи да го опиша.
Треньорът ме предупреди, че дават по-трудни неща, за да може хората да се развиват. Аз по принцип съм на същото мнение, но когато още в началото на часа човекът ми каза: „Сега искам да се обърнеш и да караш назад.”, моята реакция беше: „Абсурд! Не мога! Ще се пребия!”. Все пак 10-тина години само гледане и въздишане по кънкьорите, които с такава лекота карат назад, и утвърждаване, че аз това никога няма да мога да го направя, си казаха тежката дума. Треньорът обаче се оказа също толкова голям инат като мен: „Няма не мога! Просто се обръщаш и караш назад! Хайде!”. И аз просто се обърнах и… започнах да карам назад! Е, малко бавно и тромаво със залитания, но все пак карах назад! Чувството след толкова години страх и възхищение най-накрая да направиш това, за което си си мечтал, е уникално!
Естествено, предизвикателствата не свършиха с това. „Сега искам да направиш щъркел – засилваш се, вдигаш единия крак във въздуха и го свиваш напред и броиш до 10!”. „Да бе, да, направо го направих…”. Е, не стигнах до 10, но наистина успях да си вдигна единия крак от леда без да се пребия.
Общо взето на всяко ново упражнение моята реакция беше една и съща – че това няма начин някога да го направя. Но тъй като треньорът не се трогваше от моите протести, аз малко по малко научавах нещата, които ми се виждаха толкова невъзможни отначало. Най-интересното беше да наблюдавам как карат едни прекрасни дечица на по 4-5 годинки – караха си смело напред и назад, въргаляха се по леда като се наложи, без да се притесняват. А аз бях толкова горда, че досега не съм паднала!
„Не се страхувай, просто се отпускаш и готово. Гледай напред, изправи гърба и престани да си гледаш краката! Там са си, и се справят и без да ги гледаш постоянно. И какво толкова ако паднеш? Като паднеш, ще станеш. Ако не можеш да станеш, ще те вдигна. А ако се удариш или си изкараш въздуха, ще ти покажа какво да направиш. Кое му е страшното?”. Толкова много житейски мъдрости от кънките на лед… Като чух тези думи, веднага направих асоциация с живота си по принцип – толкова много внимавам да не падна, че забравям да се радвам на живота. И в крайна сметка какво толкова ако падна? Децата на леда просто се отъркалваха хубавичко и ставаха! А ако случайно паднеш и ти е трудно да станеш сам, Вселената все ще ти изпрати някой да ти подаде ръка. Защо да се страхувам тогава?
Ето един прекрасен танц на лед:
Вече можете да чуете статията и в аудио формат:
