Деца, които се страхуват, че родителят ще ги изостави, изоставят себе си.
Откъде идва угаждачеството?
Като деца угаждачите са се чувствали обичани единствено когато са се съобразявали с нуждите и желанията на родителите си. Оставяли са се на предпочитанията на родителите си, защото за това са получавали награда, а в случай на неподчинение на тези предпочитания, може би дори заповеди, са получавали неудоволствие под някаква форма. Когато детето се опитва да отстоява своето желание, което е различно от това на родителите, те реагират критично и лишават детето от своята грижа, подкрепа, приятно прекарвано време, положително внимание, признание, разбиране или насърчение. В резултат това дете често се сблъсква не само с неодобрение за конкретната постъпка/желание, а се чувства отхвърлено и изоставено като цяло.
Детето зависи от това родителите да го приемат. Когато го е страх, че родителите няма да го приемат ако поведението му не отговаря на родителските очаквания, то неговият избор (ако това въобще може да се разглежда като “избор”) е очевиден. Трябва или да се подчини на “правилата и наредбите” предявявани директно или индиректно към него, съответно да получи толкова любов и грижа, колкото родителите са способни да му дадат, или да не се съобразява с родителските условия, при които би получило одобрение, съответно да си понесе последствията.
Но последствията имат висока цена, а именно пропукване на чувството на детето за свързаност с родителите, което чувство за свързаност и без друго вече е прекалено слабо и носи тревога. Прекъсването на чувството за свързаност с родителите, било то и краткотрайно, е изключително страшно за детето. Затова в тази ситуация детето има само един избор – то се чувства принудено да се откаже от съществена част от себе си, за да може да запази своето място в семейството, което го кара да се подчини или да потъпче основни свои нужди като личност. И така детето се отказва да изразява голяма част от своите мисли, чувства, нужди и желания, за да бъде част от семейството. Детето възприема този отказ от себе си като необходима жертва, прави я с готовност… и рядко поглежда назад. Да се раздели с част от себе си е много по-приемлив вариант от това да се чувства изоставено от собствените си родители.
Много по-малко рисковано е за детето да изостави себе си, вместо да рискува да се чувства изоставено от родителите си. Без ресурсите да се погрижи за себе си само, детето се чувства принудено да подчини своите наченки на индивидуализъм. И така желанието за сигурност, което подтиква към поведения като отстъпчивост и конформизъм, надделява над не толкова силния копнеж детето да се придържа към истинския си Аз. Базовата нужда от сигурност взема превес над вторичните нужди, които хората се чувстват свободни да удовлетворят, само след като базовите им изисквания за сигурност са били посрещнати адекватно.
Тук е добре да разгледаме и варианта какво се случва, когато детето не може да установи как да угоди на родителите си или когато усилията му за отстъпчивост изглежда никога не са достатъчни, за да променят връзката с родителя, която за детето е основна, но в същото време не го подхранва. Когато нещата стоят по този начин, в крайна сметка детето може да се откаже от усилията си да угажда на хората и по-конкретно на родителите си. В зависимост от темперамента на детето е много вероятно то да изпадне в депресия, да изпитва постоянен гняв или и двете. Тоест децата бунтари, както и угаждачите, са направени такива, а не са родени такива. Техният реактивен гняв или дори ярост несъзнателно замаскира депресията, дължаща се на вярването, че са изключително недостойни или не заслужават да бъдат обичани.
Неспособни да понесат подобно унизително възприятие за себе си, те се защитават с гнева и бунтарството, за да се предпазят от огромния товар на срамната “не достатъчно добра” идентичност. Така те могат да развият отношение на противоречива нападателна враждебност, като по този начин спокойно си казват и демонстрират, че нито искат, нито пък имат нужда от любов, грижа и одобрение, за които вече са се убедили, че никога няма да бъдат достъпни за тях (въпреки множеството им отчаяни опити да ги получат). Тази подчертано негативна реакция е много по-характерна за момчетата, отколкото за момичетата, но е възможно да се прояви и при двата пола.
За финал е необходимо да добавим, че макар и основната причина за угаждачеството да са директните и индиректните послания, които детето получава от родителите, има и други фактори, които допринасят за този дисфункционален личностен тип. В своята статия “Моделът на угаждачеството” д-р Джей Ърли описва как обуславянето да станеш отстъпчив и любезен (с една дума “угаждащ”) може да произтича не само от семейството на човека, а и от неговата култура. Според Ърли угаждачите са се научили като цяло да поставят хората на първо място, че е тяхна задача да правят хората щастливи и че техните собствени чувства и нужди не са от значение. А това обуславяне може да идва от училище, от връстниците, от обществото като цяло, от принадлежността към малцинствена група, която се възприема като излизаща от рамките на общоприетото.
В част 1 можете да намерите характеристиките на угаждачите, а в част 3 ще си говорим за начините, по които да се променим, ако сме развили подобно поведение.
Източник: psychologytoday.com
Превод: Емилия Цанева
Снимка: Deviantart/fabiii