Самосаботажът – когато неизразеният гняв подкопава успеха

Понякога се случва добронамерени родители да моделират децата си според своя идеал за успешен човек. Но в случай, че тези добронамерени родители не приветстват мечтите и желанията на самото дете, то вероятно ще се хване в капана да следва това, което родителите са предначертали за него, а не това, което самото то иска. Ако детето получава експлицитно или имплицитно послание, че различията и конфликтите са неприемливи, то може да стане емоционално неспособно да изразява и толерира конфликт с родителите. Когато негативните чувства не могат спокойно да се изразят по директен начин, те често намират подсъзнателен отдушник в поведението. Типичен пример за това е, когато детето подсъзнателно саботира собствения си успех, за да лиши родителите си от възможността да се похвалят какви добри родители са и какво успешно дете са отгледали. По-долу следва пример от случай с тази динамика:

Марк се смяташе за неудачник. Той беше на 29 години, чувстваше се като провал във връзките си с жените и беше объркан относно кариерата си. Сподели, че изпитва недоволство и тревога: „Не знам какво не ми е наред. Чувствам се смотано през цялото време. С Мери сме заедно вече три месеца, но не съм сигурен какво точно изпитвам към нея. Не знам как се чувствам с работата си. Знам само, че не обичам да ходя в офиса. Не мисля, че съм много добър адвокат. Не знам дали проблемът е във фирмата или в мен. Най-вероятно проблемът е в мен. Зациклил съм на едно място, нямам идея какво искам и не мога да изляза от статуквото.”

Марк ми разказа, че от момента, в който се е родил, родителите му са решили, че той ще върви по стъпките на баща си и ще стане адвокат. Марк разбрал това от най-ранна възраст. Той описва как баща му казвал, че като порасне, ще работят заедно. Родителите на Марк го напътствали към всичките „правилни” занимания, частни училища, частни учители за изпитите за колежа, за да се уверят, че той ще влезе в най-добрия колеж по пътя му към адвокатството.

„В средното училище настояваха да съм в отбора по дебати. На мен всъщност дебатите не ми харесваха, защото баща ми често ме занимаваше на вечеря с нещо, което се усещаше като тест или дебат за текущи събития”, спомня си Марк. „Той ми обясняваше, че това е необходимо, за да развия адвокатските си способности. Той винаги изглеждаше толкова развълнуван, когато говореше за моето бъдеще като адвокат. Дори да не бях сигурен, знаех, че мога да разчитам на него да ми каже кое е най-доброто за мен. Не го мислех много много. Записах право след като завърших колежа, след което баща ми ми намери работа в правната кантора на негов приятел. Според него беше добре да поработя там няколко години, преди да се присъединя към неговата фирма. Така и направих. Работя там от три години. Почти ме уволниха, след като прецаках нещата с няколко клиента. Това наистина разстрои баща ми и той ми каза, че трябва да остана там преди да се преместя да работя при него, за да подобря посредствените си резултати”.

Марк сякаш се беше примирил със ситуацията си: „Не мога да си представя какво друго бих могъл да правя с живота си”, каза той. „Родителите ми свършиха чудесна работа да ме подготвят за тази кариера. Ако някога кажа, че не съм добър в нещо и може би трябва да помисля за нещо друго, майка ми започва да плаче. Казва неща като: „Не знам къде сбърках, че да нямаш увереност в себе си сега.” В такива случаи баща ми говори мотивиращо, но винаги звучи сякаш е разочарован от мен. В крайна сметка най-често се чувствам виновен, след което просто не искам да говоря с тях по темата. Но никой друг не може да ми помогне да си изясня нещата толкова добре, колкото те. Така че рано или късно отново се обръщам към тях.”

Слушайки Марк по време на нашите сесии ми ставаше ясно, че винаги има препратка към критика или разочарование, отправени от един или и от двамата му родители. Обърнах внимание на Марк: „Забелязах, че родителите ти понякога ти отговарят със сълзи, разочарование или критика. Как ти влияе това?”

Марк ме изгледа изненадано: „Така ме държат фокусиран”.

„Какво имаш предвид?”, попитах аз.

„Те искат да продължа по правилния път – да стана по-добър адвокат, да се устроя и да имам семейство”, каза той. „Изглежда, че сам не мога да се събера, за да направя това”.

„Замисляш ли се понякога дали това е, което ти искаш, и позволяваш ли си фантазии да вървиш по свой собствен път?”, зачудих се аз.

„Всъщност не си позволявам да мисля такива неща”, отговори Марк. „Родителите ми знаят кое е най-доброто. Не обичам да влизам в разногласия с тях. Това ги разстройва, а когато те се разстроят, се разстройвам и аз”.

„Какво е за теб да си разстроен, когато имаш разногласия с родителите си?”, попитах аз.

„Страшно е”, каза той. „Понякога ми се ядосват. Чувствам се, все едно съм им причинил нещо ужасно – наистина съм ги наранил. Баща ми става студен, а майка ми плаче. Чувствам се толкова виновен, сякаш, че съм ги прогонил”.

Колкото повече говорех с Марк, толкова повече разбирах колко е изплашен да не изгуби родителите си ако изрази гняв спрямо тях. Ако отстоеше своите собствени идеи, се страхуваше, че ще го изоставят емоционално. Той така и не се беше научил да развие и поддържа увереност в своите собствени желания и потребности и нямаше ресурса да разбере какво иска. Осланяше се изцяло на родителите си за посоката на живота му и чакаше те да го уверят, че всичко с него е наред. Родителите му бяха изградили неговата зависимост към тях въз основа на страха му. Той нямаше право да изявява желания за собствения си живот, различни от плана, който бяха предначертали за него.

Безпокояха ме последствията от неспособността на Марк да изрази гняв или разочарование пред родителите си поради това, че толкова силно насочваха живота му. Неговата неспособност да се освободи от това прекомерно участие на родителите му в неговия живот му пречеше да се обособи като отделен човек, който знае какво иска и как да го постигне. Изградих си хипотезата, че липсата на „успех” в живота на Марк всъщност беше подсъзнателен израз на неговите негативни чувства към родителите му. Все пак докато Марк е „неуспешен”, той ще продължава да лишава родилите си от гордостта какви добри родители са щом са отгледали такова дете. Те не биха могли да си припишат заслуги за това колко успешен е синът им. Може би това беше най-безопасният начин за Марк да изрази своето негодувание, без да трябва да се справя с последствията от това директно да изкаже своите чувства. Не можеше да понесе да признае пред себе си или пред родителите си, че те са разстроили неговата способност да бъде истински успешен човек, който може сам да прави избори и да заявява какво иска.

Усещах, че хипотезата ми е вярна, но бях сигурна, че все още е прекалено рано да я споделя с Марк. Освен това бях отворена към възможността в хода на нашата работа да се появят и други хипотези. Към момента най-важното беше да намерим начин Марк да се чувства по-комфортно с гнева си, така че да спре със самосаботажа.

Предпазливо и бавно започнах да работя с Марк в посока да осъзнае, че въпреки добронамерената помощ, родителите му всъщност не са му дали пространство да развие усещане за себе си и собствена идентичност, различна от това, което те са му налагали. Малко по малко Марк започна да се учи да усеща гнева си и да има търпимост към него.

Скоро Марк започна да споделя за по-добро самочувствие. Той продължаваше да работи в адвокатската кантора и от време на време споделяше за удовлетвореност от работата си. Все още е тревожен всеки път, когато има разговор с шефа си, но говори все по-малко с баща си за своите тревоги и все повече с Мери, с която продължава да излиза. В една от последните ни сесии, той изрази раздразнение към майка си, когато тя се разплакала, защото той й казал, че има планове с приятели, когато тя го поканила на вечеря.

Така малко по малко Марк се учи да разпознава и изразява своите чувства, да усеща какво иска и от какво има нужда. Когато емоциите са осъзнати, няма нужда от самосаботаж.

Бележка: Статията е написана по истински случай, но имената и конструкцията на диалозите са сменени.  

Адаптация по статията на д-р Бевърли Амсел, Goodtherapy.org