Интервю с Милена Давидова – дългогодишен творец и инструктор по танцови практики
В теб винаги ме е впечатлявало излъчването, което показва, че ти си приемаш тялото, обичаш го, радваш му се и по този начин помагаш на човека насреща даже и без да казваш нищо да направи същото. Много ми е интересно как точно става това. И особено при хората, които постоянно се стресират: „Олеле, качила съм 1 килограм!”, „Олеле, ужас! Пак ще надебелея!”, „Това не ми става, онова не ми става! Как може да съм толкова дебела!”. Това може би звучи повърхностно, но за много хора си е голям проблем и то сериозен.
Разбира се! Аз също съм имала такива моменти. Например преди 2 години се разболях и трябваше да се подложа на много тежко лечение с кортикостероиди. От тях хората обикновено стават като балони. Аз много се ограничих откъм храна, от която кортикостероидите общо взето трупат върху теб, не спрях да се движа и да танцувам, много медитирах, много се отделих от целия свят и всъщност си дадох сметка защо точно съм се разболяла, защо точно аз и защо точно от това. И тогава го имаше този момент с килограмите. Това в никакъв случай не беше изпадане в ужас, но си спомням, че казах на моите лекари: „И сега какво правим с тези кортикостероиди? Аз съм на сцената! Такава ми е работата, не мога да си позволя да ме напомпате с нещо!” Те само ме погледнаха и казаха: „Спокойно, ние ще подходим индивидуално към теб, ще бъде минимално, само ни съдействай максимално. Не се притеснявай, в крайна сметка не приемай килограмите като нещо страшно, каквото такова!”
И тази максима „Каквото, такова”, взе че много ми хареса. Защото аз тогава качих 5 килца, които постепенно взех да си чистя после, без да ги мисля изобщо. И стигнах до извода, че колкото повече се психираш на тема килограмите са тука, ужас, край и започнеш да си броиш бонбончетата и всичко, което хапваш, това е пагубно. Организмът се стресира жестоко и започва да задържа килограмите. Това е моето мнение. Трябва всичко да е спокойно и пак казвам според мен, трябва да си ги опознаем и харесваме тези килограми, да ги приемем, че са в нас, и в един момент те ще си отидат, ако наистина с любов си ги дадем.
С моите момичета съвсем скоро правихме един експеримент и той беше свързан с вземането и даването, вплетено в танца. И относно даването им дадох едно упражнение – да се вгледат в себе си и да се опитат да разберат какво е това, което искат да дадат от себе си. Не да се отървем от него – да не приемаме килограмите или някое наше качество, което не харесваме, някаква линия на поведение например, да не го приемаме като: „Искам да се отърва от това, искам да го разкарам най-после, да се махне това, големият враг в мен!”. Не по този начин. Казвам: „Дайте всички да си направим един експеримент. Нека нещата, които не харесваме, били те килограми, били те някаква част от нас като характер, като черта или нещо подобно, нека да го възприемем като даване. От това нещо аз нямам нужда. Нека да го дам, да го пусна в пространството, някой може да има нужда от него.”
И относно килограмите им дадох следния пример: „Момичета, вие се терзаете за 5-10 килограма, а някое момиче в момента може да умира от анорексия и да има нужда от тези 5-10 килограма.” Едно от моите момичета каза, понеже тя има едни килограми, които иска да махне: „В момента, в който се препрограмирах, че искам да ги дам и всъщност застанах пред огледалото и си казах – И какво като този корем го имам? Виж колко съм хубава сега, приех си се, такава съм си, май си ги харесвам тези килограми всъщност и така, и в този момент изведнъж ми дойде и моето хранене, което толкова време търсех. Просто все едно ми спуснаха моята система за хранене, моя режим, какво как да правя и килограмите започнаха да се смъкват”. Така че относно прекаленото психясване на тема 1-2 килограма или колкото и да са, според мен то може само да задържи процеса и нищо положително да не може да се случи в организма.
Даже може и да го влоши!
Даже и да го влоши, да. Според мен по-спокойно трябва да се приемат. Само че трябва да се има предвид, че стресът не идва от нас самите само, а и от околните до голяма степен. Това е голям проблем.
Може би точно тук е мястото на това, че ти ако наистина си обичаш тялото, ето тези нападения отвън с разни коментари, не ти влияят толкова?
Е, няма ги! Аз като си качих 5-те килограма покрай кортикостероидите всъщност май никой не посмя да ми каже: „Напълняла си!”, защото… Бях си напълняла, но бях и толкова щастлива, че оздравявам, че килограмите нямаха никакво значение. 5 плюс, 5 минус, наистина няма никакво значение, важното е да сме здрави.
Браво! Много ценно! Защото много хора не го осъзнават това нещо и им е много трудно да се научат да си обичат тялото. Ти спомняш ли си как се научи да си го обичаш и да си го приемаш?
При мен проблемът е друг, по-различен е – аз винаги съм си го обичала. Няма го споменът, в който не си обичам тялото. От малка си харесвам тялото и се чувствам много добре с него, обаче имах много стресови ситуации. Например, тренирах художествена гимнастика и понеже дупето ми е вирнато и въпреки че бях една ходеща клечка, знаете как е в художествената гимнастика, малка съм била на 6 годинки – 7. Една ходеща клечка с вирнато дупе, обаче дупето ми винаги е било такова – голямо и вирнато. И си спомням как треньорките непрекъснато ни оглеждаха коя какво прави, всеки ден мерене преди тренировки и други такива грамове и стресове. Никога не ми е правило впечатление колко килограма съм, но непрекъснато ми се караха: „Това дупе какво ще го правиш! Спри да плюскаш!” и други такива неща… А аз съм на 6-7 съответно и всъщност много бързо разбрах, че гимнастиката изобщо не е за мен и затова спрях да тренирам, защото си казвах: „Ама как може! Аз какво да направя с дупето си като то си е моето и си е хубаво!” Аз си го харесвах, нищо че бях малка.
Докато растях, от време на време майка ми много обичаше да ми казва: „Ти си склонна към напълняване, ти си склонна към напълняване! Какво да се прави, пълничка си!”. Обаче майка ми е много слабичка, от хубавите слаби момичета и жени с много изваяни фигури, но пък аз, вече като започнах да ставам жена, в един момент вече толкова си се харесвах. Харесвах си дупето, и гърдите, и талията, и ръцете, и сланинките тук около хълбоците и всичко си харесвах. И просто се приемах така.
Спомням си, че имах един такъв момент с бивш мой приятел, точно от типа гадже, докато сме били по-млади, как първата нощ, в която спа вкъщи, всъщност били сме на по 22-23, той беше малко по-малък. И бидейки малко по-малък беше подвластен на идеята: хубавите жени са кльощавите жени, по които няма нищо, няма дупе, няма и гърди, нищо няма, и талия ако може да няма – плоска дъска. Та спомням си как след нощта, която прекарахме заедно вкъщи, той тръгвайки си ми каза: „Страхотна си, невероятна си, прекрасна си, само трябва да смъкнеш 10 килограма!” А аз изглеждах прекрасно! И това беше периодът, в който работех като инструктор по степ аеробика, имах изключително добра форма и мускули, просто изглеждах прекрасно. И той ми заяви, че трябва да смъкна 10 килограма! И си спомням как го изпратих до вратата и директно се възпротивих и казах: „Знаеш ли какво, нито един килограм не мога да смъкна! Първо, защото не искам. Второ, защото са си мои. Трето, защото съм си много красива!” И му казах: „Приятен ден, всичко хубаво, махай се!”. След което съответно ми звънна с подвита опашка до колкото си спомням да се извинява. Но така и така, този момент беше много повратен. Точно този разговор беше много повратен и тогава много ясно си дадох сметка, че се харесвам.
Прекрасен пример! Чудесно е, че споделяш това, защото при повечето жени веднага би се отключила другата реакция: „О, ужас, той не ме харесва…”
Ами всеки си има по нещо. Аз например в последните години вече почти не танцувам с гол корем, първо защото моята визия за моя танц не е непременно да сме голи – не искам да се приковава вниманието върху корема ми или изрязания ми сутиен с много висулки и така нататък, както в арабските танци. Както е всъщност не в истинските арабски танци, ами какъвто имидж им се налага от западните изпълнителки на арабския танц и аз категорично се разграничавам от това, защото и аз съм танцувала с голия корем. Но в последно време танцувам задължително с покрит корем, с боди. Разбира се то също обикновено е ефектно, прозрачно и така нататък, но боди. Та искам да кажа, че до голяма степен това е и в следствие на заболяването ми, и на няколкото килограма, които вече не стояха естетически на сцената по този начин. А в крайна сметка трябваше да ги разхождам гордо килограмите.
Общо взето и аз си ги имам моите моменти. Например, сега подготвям нов спектакъл и категорично ще се приведа в по-прилична форма за него, не за друго, а за да ми е лесно танцуването, да ми идва отръки, защото пък когато се занимаваш с движение, ние колкото и да не се вманиачаваме в 2-та или 3-те килограма, те тежат и ти пречат на движението. Така че точно от тази гледна точка. И аз си имам дните, когато искам да вляза в някаква друга форма. Но без да се вманиачавам, ако вляза, вляза. Малко по-лежерно. Ако стане, стане!
За повече вдъхновения от Милена Давидова можете да разгледате нейния сайт.
Много вдъхновяващо! <3
Абсолютно съм съгласна!Когато забременях качих 30 килограма.И най-смешното беше,че когато родих,бях много изненадана защо не съм пак слаба.Но детето ми се роди 3,010кг,малко вода и т.н.А баничките и бозкичките си останаха..Един ден реших,че не мога вече да избягвам огледалото всеки ден,защото не се харесвам дебела.Застанах гола пред огледалото и започнах да си говоря на себе си.Е и,какво?Дебела съм.И като съм дебела,какво?И така си имам съпруг,и приятели,и секс и т.н.Защо се тормозя да мисля за това?И от този момент започнах да отслабване без дори да спазвам диета.Е,това е.Приех се такава каквато съм,и станах такава каквато исках да съм!Обичам се!