Автор: Емилия Цанева
Странно е какво си представяме под любов. Мислим си, че животът ни ще се нареди, само някой да ни заобича. Всички проблеми ще изчезнат, няма да има колебания, несигурност, болка… Ще сме силни, успешни, здрави, защото любовта подкрепя и окрилява всеки един. Толкова много се стремим към тази така важна любов от околните, че малко по малко започваме сами себе си да изоставяме.
Всички искаме да сме здрави, успешни и щастливи и всъщност дълбоко в себе си знаем как да го постигнем, но интересно защо не правим необходимите стъпки. Сякаш сме омагьосани, все едно прокълнати като героите от някоя приказка. Стремим се към благополучието и любовта, но те все не идват и не идват. Какво ли ни пречи?
Девойка в беда
Широко разпространено схващане е, че една жена трябва да е слаба (не само физически), нуждаеща се, един вид девойка в беда, за да може нейният герой да я намери, да я спаси и да заживеят дълго и щастливо. И въпреки че на всички ни е ясно, че не живеем в приказка, много жени продължават да живеят с подсъзнателната настройка, че трябва да са в нужда и с проблеми, за да може някой да ги обича. А когато потребността от любов надделява над потребността от щастие и успехи, резултатът е, че сами се спъват и постоянно си създават проблеми и злополуки, за да има от какво да бъдат спасявани.
По-добре да си болна, вечно недоволна от живота и с провалена кариера, но обичана и обгрижена, отколкото здрава, успешна и самотна. По-страшно е никой да не ни обича, отколкото да сме предали потенциала си. И така започваме да създаваме предпоставки някой да дойде и да ни спаси от живота ни и от самите нас. Оплакваме се на висок глас, мрънкаме, ако не проработи може да започнем и да се самонараняваме. Все някой ще се смили и ще дойде да ни осинови, пардон спаси.
При много жени има дълбоко залегнала нагласа, че могат да ги обичат единствено, когато имат нужда от обгрижване и внимание им се обръща единствено, когато имат проблеми. И в действителност като деца на много момиченца им се дава цялото необходимо внимание само когато са болни или са се ударили, когато са щастливи и си играят, мама и тати трудно намират време за тях. И така като зрели хора продължаваме да вярваме, че можем да получим любов, единствено когато сме в нужда – тогава все някой ще се смили над нас, ще ни спаси и ще се грижи за нас.
Похлупак или развитие?
Наистина ли обаче искате да сте роза под стъклен похлупак? Наистина ли искате някой да се грижи за вас доживотно, да взема всички решения вместо вас, да ви носи на ръце, с една дума да ви осинови и дундурка доживотно? Да ви спаси? Да, определено е лесно и приятно някой друг да се грижи за нас, но докато постоянно ни носят на ръце, няма как да знаем дали пък случайно не можем да летим със собствените си крила. Възможността да развием потенциала си намалява – все пак си имате стъклен похлупак, който ви пази, но и задушава едновременно. Казва ви какво може и какво не може и ви обрича на доживотно чувство за малоценност, защото си мислите, че без вашия герой не бихте могли да се справите с нищо в живота и сами се лишавате от успехи.
Всъщност е изключително страшно ако сте се научили да се свързвате с хората само чрез нуждата и грижата. Ако единственият начин за вас да развивате близки отношения е някой да ви спасява и обгрижва, това значи, че ако всичко в живота ви е наред – успешни сте, здрави сте, няма от какво да се оплачете, няма да имате близки отношения. И хоп – обратно се връщате под стъкления похлупак, защото там вече знаете как работят нещата – все някой ще се смили над вас и ще ви обгрижи.
Можеш и сама
Но има и друг начин – да се научим сами да се грижим за себе си, да си даваме подкрепата, от която имаме нужда, да се предизвикваме да се развиваме ден след ден, да си позволим да сме щастливи и успешни и да се погрижим да сме здрави и да си творим живота такъв, какъвто го искаме. И да, ще се наложи да се научим на нови начини за свързване с хората, осиновителите вече няма да се привлечени към нас, защото няма да имаме такава отчайваща нужда от чуждо обгрижване и няма да позволяваме да ни контролират, защото вече ще знаем какво е живота извън стъкления похлупак. Няма да имаме нужда от осиновител, а ще можем да си изберем партньор, не защото не се справяме в живота без него, а защото искаме да споделим живота си с един прекрасен човек. И всъщност именно това е любовта – да се грижиш за себе си сам и да споделяш радостта си с другите. Това да си задушаваш потенциала, да се държиш доживотно като дете и да си мислиш, че без другия няма да оцелееш не е любов – то е зависимост.
Затова ако искаш да дадеш шанс на любовта в себе си, махни стъкления похлупак, запретни ръкави и започни сама да градиш здравето, щастието и успеха си, за да нямаш нужда от спасяване.
