Интервю с Милена Давидова – дългогодишен творец и инструктор по танцови практики
Ще ни се представиш ли на кратко коя си ти?
Милена Давидова, арабист по професия, бакалавърската ми степен е Арабистика, магистърската – Арабско обществознание, а докторската ми дисертация също е Арабско обществознание – Женският танц в Египет и Мароко. Имам си танцова школа, казва се „Алима”. Дълги години в нея преподавах арабски танци, те ме отведоха до това, което правя в момента. Работя с жени, създала съм си един собствен стил, който е най-близо до трайбъла, трайбъл фюжън. Това е много стилизиран сценичен танц на основата на арабския, но аз вкарвам елементи от всичко вътре, и от някои китайски практики с ветрила, източни бойни изкуства, от арабските танци, от индийските и пакистанските танци, въобще всичко, с което съм се сблъсквала и което си харесам. Този танц ми дава пълната свобода да изразявам себе си и да творя. С това се занимавам.
Преподавам не просто танц, а една по-различна и по-необходима философия според мен за съвременното стресиращо общество и всички изисквания, които то налага. Една такава философия на женствеността. Това как да се осъзнаваме и да се чувстваме спокойни и уверени, бидейки жени. Имам също щастието и възможността да предавам знанията си и на студенти от Софийски университет, специалност Арабистика, където обаче нещата са насочени по-профилирано към арабските танци и тяхната история. Правя спектакли на театрална сцена, и на клубна, и на всякаква. Това е, което правя.
Може ли да обясниш малко по-подробно за тези твои танци, които правиш?
Всичко започна от арабските танци. Те действат не просто женствено, но те карат да се приемеш такъв, какъвто си, да се харесаш и съответно за мен това е богатството на всички тези женски практики, защото те са си чисто женски. Танците, които правя в момента, имат за мен няколко плюса – единият е, че са индивидуални, солови и нямаш нужда от партньор, т.е. не е задължително да преживяваш шока от това, че приятелят ти или мъжът ти не иска да идва с теб на танци и да се опитваш да го замъкнеш на сила, което е гигантски стрес и дори съм била свидетел на развалени връзки заради такива неща.
Второ няма значение как изглеждаш, което за мен е едно от основните депресиращи неща на танците. По-често като отидеш на нещо по-джази, някакъв вариант на модерния балет – разбира се, това са прекрасни стилове всичките, изобщо всеки танц е прекрасен. Но като отидеш на нещо такова по-често забелязваш точно типа мацки, които изглеждат по-манекенски, по-така, а при нас всяка жена може да си застане пред огледалото и полека лека да започне да се възприема. Това за мен е първата стъпка към харесването или пък към някаква промяна, която искаш да направиш. Защото за мен, за да се отречеш от нещо свое, за да кажеш – аз не ги искам тези 20 кила или тези 10 кила, или не си искам корема, не си искам не знам си кое, първо трябва да си го приемеш, да си го обикнеш, то да стане част от теб. И после съвсем съзнателно да го пуснеш да си ходи, това е моята философия по принцип, на която уча жените, които идват при мен.
И цялата идея на танца е не просто да учим някакви движения, технични, да правим чудеса на сцената, а да влагаме душата си, да влагаме себе си. Например правим една и съща хореография, но всяка жена е коренно различна, съответно виждам тя коя е. Коя е и какво иска да ми каже с този танц. Затова и преподавам такъв танц, който е неограничаващ, не казва: „Това са арабски танци и тук няма да правиш еди си какво”. Това е един танц, моят Изток реално, който е компилация от всички възможни елементи на Изтока плюс много дълбоката символика на източните танци, особено близкоизточните и северно африканските. Основата на тези движения ние ги пускаме в тялото си, тялото ни започва да изразява чрез тях емоции. Просто за мен танцът наистина е нищо ако е само техника. Може да звучи ужасно, дори обидно за някои велики танцьори, но ако няма душа, няма нищо. За това в момента съм се обградила с едни прекрасни мои ученички, които ми имат доверие, с което пък аз не злоупотребявам, и с които обменяме опит. Не става въпрос просто да си учител на тези хора и някакъв вид водач, а по-скоро да обменяш опит. Аз стоя отпред, показвам, но всичко това е мой опит, до който съм достигнала с много години работа и съм вплела нещо средно между танц, магично-медитативен ритуал и много философия за един от възможните начини на живот.
Прекрасно! Дай Боже наистина повече жени да имат такова осъзнаване като теб, защото това е наистина много ценно и много важно!
Дай Боже! За всеки учител си има ученици. Но в момента аз съм на един такъв етап от развитието си, че не желая препълнени групи, не желая някакви опашки пред залата, харесва ми да имам в групите си шепа хора, които ми имат доверие и ми дават възможност да им дам всичко, което мога. Защото за един човек, който има какво да даде е пагубно да няма кой да го вземе.
За повече вдъхновения от Милена Давидова можете да разгледате нейния сайт.
