Психотерапия

Страх ме е да се зарадвам

By март 5, 2018декември 15th, 2021No Comments

img_20150318_152651_by_april182-d8ojzwo

Автор: Емилия Цанева

Случвало ли ви се е дълго време да искате нещо много силно и да полагате усилия за него, но когато го получите, да не можете нито да осъзнаете какво се случва, нито да се зарадвате? И още по-неприятното – с ума си да знаете, че се предполага да се радвате, но в същото време да не изпитвате радост и да се чудите какво не ви е наред? Не се притеснявайте, всичко ви е наред, просто е необходимо първо да се погрижите за някои стари „багажи” от миналото. Аз самата съм имала доста ситуации, в които си мисля, че трябва да се радвам, но не ми се получава, или пък не смея да се зарадвам да не би да изгубя хубавото нещо, което току-що съм получила. Един вид няма да се радвам, да не би да се окаже напразно.

Интересно обаче колко пъти някой от нас си казва: „Страх ме е да се ядосам / Страх ме е да се разстроя, да не би тази каша да вземе да се оправи?!”. Тази мисъл въобще не ни минава през главата. Може след като сме се ядосали или разстроили да се опитаме да се успокоим като си кажем, че нещата все някак ще се оправят, но не ни е страх да се разстроим по същия начин както ни е страх да се зарадваме. Някои от нас толкова сме свикнали да ни е трудно, тежко и да не ни се получават нещата, че това става познатото състояние. Комфортно ни е така. Радостта, от друга страна, е некомфортна и непозната, подозрителни сме към нея. Толкова често сме тъжни и фрустрирани, че е много лесно отново да изпаднем в това състояние. Нищо, че ще ни мине. Нищо, че винаги се намира някакво решение. Не ме е страх да се разстроя да не би ситуацията да се подобри, но ме е страх да се зарадвам да не би да се влошат нещата! Интересна логика.

Тук лесно бихме могли да направим заключението, че на хората, които имат трудност да се радват на живота, са им се случвали повече провали и неприятности, отколкото на хората, които се радват от сърце. Но всеки си има своите уроци и изпитания в живота, няма човек, на когото да му се случват само радостни неща. Просто едни от нас се фокусират върху проблемите и трудностите, за да се държат тъжни и безпомощни, а други се фокусират върху радостта в живота, въпреки всички пречки, трудности и тежки моменти. Когато видите човек от първия тип, вероятно трудно бихте си сдържали съвета: „Я, мисли по-позитивно и всичко ще ти е наред! Какво си се заоплаквал като имаш толкова хубави неща в живота?!”. След което разочаровано бихте установили, че съветът ви не му върши работа. Много е вероятно човекът сам да си казва, че трябва да мисли по-положително и че трябва да се радва и да е благодарен за нещата, които има, но това не му помага. Което пък го кара да се чувства още по-зле със себе си. Този фокус върху трудностите и мъката в живота не е случаен, затова не се променя толкова лесно. Той му носи нещо, което не би могъл да получи, когато се радва на живота, или поне такова впечатление е останало в него на подсъзнателно ниво.

Нека разгледаме следния пример – дете расте в семейство, в което мама и тате са затрупани от проблеми и преуморени от работа. Детето е здраво, радва се на ръчичките си, на гласа си, на играчките, на вниманието на мама и тате. Но мама и тате са толкова погълнати от проблеми, че вниманието рязко започва да намалява и се свежда до рутинните дейности. Животът на малкото дете буквално зависи от любовта и вниманието на мама и тате, затова то приема намаленото внимание като заплаха на живот и смърт. И какво мислите започва да прави детето, след като не получава внимание докато е радостно? Започва да плаче, да се наранява, да се разболява – накратко причинява си страдание. И магически вниманието и любовта на мама и тате са отново на негово разположение. Така детето се научава, че получава любов, внимание и грижа, единствено когато страда. Когато порасне, този научен урок си остава в него, макар и на подсъзнателно ниво. И така когато на този човек му е зле и не му се получават нещата, в него има някакво спокойствие, защото това му е познато и работи безотказно за привличане на внимание и любов. Но за негов ужас, изведнъж го сполетява успех! В този случай как точно да се радва на успеха си, ако в същото време възприема това като заплаха да го лишат от любов и внимание?

Нека си представим и още една ситуация – докато сме малки, мама до такава степен иска да ни предпази от всичко болезнено, че се прегрижва за нас – тоест, от любов към нас се опитва да прави всичко вместо нас до степен, в която ние се отказваме да правим неща самостоятелно, за да не рискуваме да изгубим любовта на мама. Така постепенно изграждаме представа за себе си, че сме прекалено малки и беззащитни и не бихме могли да се справим сами без мама. Имаме нужда от някой голям да се грижи за нас, защото ние сами не можем. Докато детето е малко, то наистина има нужда от възрастен да се грижи за него. Само че изграждането на самостоятелност е процес, който би трябвало да започне в детството. Когато мама не позволява самостоятелността на детето да се прояви, детето пораства с чувство за малоценност и смята, че не може нищо само. Като голям човек самостоятелните неща, които вероятно опитва, не му се получават. Той се чувства зле от този факт, но пък от друга страна това гарантира грижите и помощта на друг, „по-голям” човек. Представете си, че на този човек вземе, че му се получи нещо? Това тотално разклаща представата му за себе си като малоценен човек, който не може нищо сам! А този успех може да го лиши и от любов! Това наистина е страшно.

Ако си представим, че детето от горния пример е момиченце, нещата стават още по-заплетени. Докато расте е много вероятно да се закачи за така разпространеното твърдение, че мъжете харесват слаби жени. Слаби не само като фигура, а и като държание, като безпомощност. Жена, която не може да се справя сама с живота си и има нужда от някой да я закриля и да се грижи за нея – така мъжът до нея ще се чувства като герой! Факт е, че девойката в беда е много чаровна и доста мъже несъзнателно биха се нагърбили със задачата да са и мама, и тате за въпросното непораснало момиченце. Девойката е обичана и обгрижвана от мъжа до нея, с цената на това винаги да си стои малка, неможеща и да не се развива. Но щастлива ли е наистина подобна връзка, удовлетворяваща ли е?

Връзка, в която единият партньор трябва да се държи малък, да не се развива, да не се учи на нови неща, да не е самостоятелен, да е зависим от партньора си, за да може партньорът да е големият, силният, успешният, можещият – това не е нито здраво, нито щастливо партньорство. Това е зависимост. Защото „малкият” партньор ще страда дълбоко от чувство за малоценност, че не е нищо и нищо не може сам, че не се справя, няма представа каква голяма сила се крие в него и не иска да има представа, защото би загубил грижите на „големия” партньор. А „големият” партньор? Да, чувства се велик, но това е до време. След известно време тази роля започва да тежи. Защото не е естествено винаги да си можещият, знаещият, силният, от време на време и най-силният има нужда да се отпусне и да не носи целия свят на плещите си. Но в такава връзка няма как да го стори.

Въпреки чувството за малоценност, непорасналата девойка се радва на любов, внимание и грижи, когато й е зле. В нашия пример даже и мъж си е намерила. Представяте ли си да я сполети успех? Да се радва и наслаждава на живота си? Тогава според представите й за живота, тя би рискувала да изгуби вниманието и любовта, които има. По-добре без успехи и радости, щом цената им е самота!

Когато осъзнаем, че ни е страх да се зарадваме, е необходимо да се запитаме какво ни носи мъката, което според нас радостта не би могла да ни донесе? Какъв е смисълът да си причинявам болка и страдания, когато всъщност мога да имам любов и внимание, когато съм успешна и щастлива? Заслужава ли си да плащам за вниманието и грижите на един човек със страдание, когато мога да имам вниманието и любовта на друг докато се радвам на щастието и успехите си? Задайте си тези въпроси, но с много грижа и нежност към себе си!

Оставете коментар