Трудно ли ви е да се отдадете на една връзка?

untitled_by_absentii-d5xcbppМного хора прекарват години наред, да не кажем десетилетия, в търсенето на идеалния партньор и идеалната връзка. Тъкмо започнали една връзка, те вече се чудят дали наистина искат да са с този човек. Сменят партньора, уж за добро, но ситуацията се повтаря – сякаш винаги са с един крак във връзката, а с другия вече стъпват извън нея за всеки случай. Звучи ли ви познато? Да, знам, на много от нас ни е трудно да си го признаем дори пред самите себе си, камо ли пред други хора. Защото ако проявите неблагоразумието да споделите какво ви мъчи пред някой, най-често ще чуете упрек: „Ама и ти! Няма идеални връзки! Няма идеални партньори! Каквото, такова! Какво се чудиш толкова! Добър е човекът!“ Да, но нещата не са толкова прости… Това колебание си има по-дълбока причина. То всъщност е симптом, а не е реалният проблем.

Когато като дете човек е изпълнявал ролята на заместителен партньор за един от родителите си или с други думи е преживял емоционално кръвосмешение, то него го мъчи дълбока емоционална рана. При тези хора усещането за Аз, което позволява свобода и доверие, необходими за правенето на конструктивни избори що се отнася до връзките, е увредено. На негово място се е развила идеалистична илюзия за това какво са връзките и какво могат да подсигурят те. Надеждата за идеалния партньор или идеалната връзка се превръща в критерий за вземане на решения. Човекът, преживял емоционално кръвосмешение като дете, копнее да реализира своите илюзии и да удовлетвори нуждата си от интимност. Но тъй като съвършенството не е възможно, той хронично се чувства неудовлетворен от връзките си. А в резултат на това, способността му изцяло да се отдаде емоционално на връзката силно се ограничава.

Характерно за човека, преживял емоционално кръвосмешение като дете, е, че във връзките си той проявява амбивалентност, тоест постоянно се колебае. В основата на тази амбивалентност стои отчаяно желание да бъдеш обичан, примесено с огромен страх от интимността. Външното проявление на този страх е търсенето на идеалния партньор. Но докато на основния страх не се обърне внимание, фантазирането остава единственият начин за интимност. А по този начин човекът не вкусва нито горчивината, нито сладостта на реалността. Връзките се превръщат в поредица от разочарования, които никога не оправдават очакванията.

Амбивалентността служи като щит – тя предпазва човекът, изживял емоционално кръвосмешение, да не бъде използван и отново впримчен в капан. Страхът да не бъдеш задушен и погълнат е в основната на колебливото отдаване. Изначалната болка, причинена от емоционалното експлоатиране на детето от страна на родителя, се проявява и във връзките на порасналия човек. Това чувство се проектира върху партньора, съответно човекът преживял емоционално кръвосмешение, се отдръпва от обвързването. И колкото повече натиска връзката да се задълбочи нараства, толкова повече нараства и страхът да не бъдеш използван отново. И тъй като границата между живота на възрастен и раните от детството често е размита, става много трудно да направиш разлика между партньора и родителя, извършил емоционалното кръвосмешение. В резултат усещането за злоупотреба се активира. И тук идва амбивалентността, която предпазва човека от надвисналата заплаха за по-нататъшно впримчване.

Интересното обаче е, че тази амбивалентност служи и на друга цел. В заместителното партньорство родителят изисква от детето отдаване и лоялност, съответно нашият човек първоначално се е отдал емоционално на родителя и това си остава така. В резултат неговият партньор получава само част от него, докато човекът се опитва да жонглира с отдадеността към родителя и изискванията за интимност на партньора. Запазването на амбивалентност в ангажимента към партньора предпазва нашия човек от пълно „скъсване“ с родителя.

Но въпреки че този човек изпитва хронична амбивалентност във връзките си, началото на връзката често е бързо и интензивно. При него се наблюдава незабавно и пълно отдаване, последвано от несигурност и колебания. Изключителното чувство на вина, което този човек носи в себе си, не му позволява да прекрати връзката ако вижда, че тя не се получава. Вместо това той се опитва да я накара да проработи, само за да се разочарова след всеки опит. Но дори и връзката да има потенциал, чувството за вина му пречи ясно да идентифицира личните си нужди и да даде истински шанс на връзката да се развие. И така, от една страна човекът отчаяно желае да се отдаде, а от друга – умира от страх и е крайно объркан.

Това прибързано и интензивно отдаване е породено от фантазията за идеалната връзка, както и от огромната нужда да имаш някого до себе си характерни за човека, преживял емоционално кръвосмешение. Но вместо да се свърже с реалния партньор насреща, нашият човек се свързва със собствената си фантазия за този партньор. И тъй като фантазията кара нашия човек да вижда в партньора насреща своя идеален партньор, той му се отдава незабавно. Реалният партньор може и да има някои от качествата на фантазирания партньор, но човекът, изживял емоционално кръвосмешение, не е способен да види реалния партньор такъв, какъвто е в действителност. И когато илюзиите изчезнат – което рано или късно се случва, изниква огромната трудност пред това да се отдадеш. Нашият човек най-накрая вижда партньора такъв, какъвто е в действителност, и осъзнава колко е уязвим в следствие на това, че се е отдал на връзката прибързано, съответно колебанието го завладява.

Другият фактор, който допринася за прибързаното отдаване, е отчаяният глад да имаш някого до себе си, който преживелият емоционално кръвосмешение изпитва постоянно. Тъй като е бил емоционално изоставен във връзката с родителя си, нашият човек има огромна нужда от любов, което го кара трескаво да търси партньор. Когато тази свръхнужда се комбинира с фантазията за идеалния партньор, няма как да направиш избор за връзка, основан на реалността. А когато на нашия човек му стане ясно, че връзката няма да удовлетвори нуждите му и неистовия копнеж за интимност, усещането за изоставеност се появява отново. Освен това човекът преживял емоционално кръвосмешение започва да изпитва чувство за провал и неумолимо търси грешката в себе си. Той се надява, че ако е достатъчно съвестен, ще успее да открие какво не му е наред. Тогава ще може да се промени и да накара връзката да проработи. Вината и объркването относно личните нужди стават всеобхватни. Моделът на преживяното емоционално кръвосмешение започва да се повтаря.

Вината и объркването относно личните нужди карат нашия човек да се опитва да отгатва нуждите на партньора във връзката. Моделът е следният – той се опитва да удовлетвори нуждите на партньора с надеждата партньорът да удовлетвори неговите нужди. Но партньорът не чете мисли, а потребностите не се заявяват директно, съответно в нашия човек постепенно се настаняват възмущение, гняв и отчаяние. А това също води началото си от отношенията с родителя, където жертването на личните нужди е било начин за оцеляване и надежда за получаване на любов. Развитието на идентичност на детето – толкова важно за ангажирането със собствените сексуалност, нужди, ценности, желания, избори и чувства – е блокирано. И така способността на възрастния за здравословна интимност е изгубена…

Но винаги има надежда. Веднъж след като осъзнаем корена на трудностите и какво обслужва той, ние придобиваме силата да поемем съзнателна отговорност за живота си и да предприемем необходимите стъпки, за да променим нещата. Стъпка по стъпка.

Материалът е написан въз основа на книгата „Silently seduced” от д-р Кенет Адамс.

Снимка: Deviantart/absentii

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


5 × 8 =

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>