Много мъже и жени са израснали в семейства, в които е нямало алкохолик или химически зависим човек в ролята на родител, но борбата за любов и интимност в тяхното семейство е била подобна. Всъщност много от тези семейства изглеждат едва ли не перфектни отстрани. Но именно тази илюзия прави толкова трудно човек да се изправи пред миналото си, да намери корените на сегашните си трудности и да оздравее. Дисфункционалните семейства могат да се нарекат още и съзависими. В книгата „Съзависимост и семейни правила: Парадоксална зависимост“ (Codependency and family rules: A paradoxical dependency), Робърт Съби и Джон Фрийл предлагат следното определение:
Съзависимостта е дисфункционален модел на живот и решаване на проблеми, който се поддържа чрез установени правила в семейната система. Тези правила правят здравословното израстване и промяната много трудни. Правилата, описани от Съби и Фрийл, са:
1. Не е добре да се говори за проблеми.
2. Не може чувствата да се изразяват открито.
3. Най-добре е комуникацията да е индиректна, тоест един човек да действа като посланик между двама други (триангулация).
4. Бъди силен, добър, прав, перфектен. Накарай ни да се гордеем (нереалистични очаквания).
5. Не бъди егоист.
6. Прави каквото ти казвам, не каквото правя аз.
7. Не е добре да си играеш, да се закачаш и да си весел.
8. Не прави от мухата слон.
Практикувани колективно или поотделно, тези правила не позволяват на хората да изградят близки или интимни взаимоотношения. Желанието да споделиш себе си (което се случва чрез споделяне на чувства, мисли, предпочитания, желания и нужди) се превръща в нещо плашещо и непосилно. В противен случай маската на перфектната семейна система би била застрашена. Придържайки се към своя негласен кодекс за мълчание, тези семейства страдат от хронично напрежение и тревога скрити под повърхността. За подобна атмосфера много приляга изразът: „Напрежението може да се разреже с нож“. Членовете на подобна семейна система обикновено чувстват облекчение, че никой не е казал нищо, от страх какво би могло да се случи: „Определено се радвам, че си тръгнах, преди някой да е казал нещо“.
Всъщност когато говорим за своите чувства и проблеми, това помага за намаляване на напрежението. Но тези семейства вярват, че ако не говорят за проблемите помежду си, напрежението просто ще изчезне от само себе си. Само че докато се спазват тези правила, каквото и да е емоционално свързване между членовете на семейството е невъзможно.
И още нещо – подобно на семействата, при които един от родителите го няма поради злоупотреба с алкохол или наркотици, дисфункционалните семейства създават потенциал за пораждане на връзки въз основата на емоционално кръвосмешение. Съзависимите семейства се развиват от бракове, които функционират чрез кодекса на мълчанието. И въпреки че няма очевидна злоупотреба, здравословната интимност и сексуалност няма как да се развият в подобна обстановка. Единият от партньорите или и двамата се чувстват неудовлетворени от връзката. Впримчени от негласните правила, които не разрешават здравословното изразяване на чувства и проблеми, родителите много лесно могат да се обърнат към децата си за удовлетворяване на потребностите, които остават незадоволени от партньора. Детето облекчава самотата на родителя и му помага да отрече дисфункционалността на брака, основан на съзависими правила. В подобно семейство е много лесно да се забележи как един от родителите започва да канализира страстта и енергията си към детето и как това дете се превръща в заместителен партньор на родителя.
За възрастния, израснал в дисфункционално семейство, е изключително трудно да види това семейство такова, каквото е в действителност, в резултат на ригидното придържане към идеалистичния образ за семейството. Много е трудно да се осъзнае и признае емоционалното кръвосмешение, което се е случило в това „идеално“ семейство. Но е крайно необходимо да прекратиш мълчанието и отрицанието, за да не таиш болката и страданието от това да си заместителен партньор на родителя си цял живот.
Да разгледаме следния пример: ако един от родителите, да кажем бащата, е изоставил семейството, то това оказва изключително негативно влияние върху децата. Но все пак реалността на това да си изоставен от баща си е явна, тоест ясно е, че баща ти те е изоставил, няма го до теб и е приемливо да си му ядосан. Но реалността на поведението на майката към детето в емоционално кръвосмесителна връзка не е явна, тоест не е ясно, че това се случва. Във втория случай има сериозно изопачаване във възприятието за нещата. На щастливия ни живот като възрастни пречат не толкова насилието, пренебрежението или изоставянето, които сме преживели като деца, а по-скоро изопачаването на възприятието, което те причиняват. Класически пример за изопачаване на възприятието е „Бия те за твое добро.“ Определено да те бият е увреждащо, но да ти казват, че е за „твое добро“, е това, което ще те преследва до края на живота ти ако не вземеш мерки.
Преживяването на емоционално кръвосмешение не е по-различно от горния пример. То представлява изопачаване на възприятието, което те кара да вярваш, че прекомерното внимание на майката в емоционално кръвосмесителната връзка е спасило детето. Докато в действителност се е случило точно обратното – прекомерното внимание на майката е ограбило детето от свободата да бъде автономно и да развие чувство за собствена стойност. Жизнеността на този човек е изгубена в коварния доживотен капан, че „Трябва да продължавам да съм на разположение на майка ми, все пак тя винаги е била до мен!“. Но в действителност свръхангажираността на майката с детето не е израз на любов към детето, а израз на крайна нужда от страна на майката да има човек до нея.
В тази връзка основните нужди на детето са отхвърлени, а не удовлетворени. Детето се чувства като обект, не като човек. Истинската нужда от любов, подхранване, сигурност и доверие никога не се удовлетворява. Дори още по-лошо – детето е накарано да вярва, че майката всъщност удовлетворява тези нужди. И точно това е основната вреда от емоционално кръвосмесителната връзка – вземат ти, а всъщност те карат да вярваш, че ти дават. Трудно е да осъзнаеш, че прекомерното внимание на майката (или бащата) не е израз на чиста любов, точно затова емоционалното кръвосмешение се осъзнава толкова трудно и често продължава да трови живота на вече порасналото дете и не му позволява да заживее своя си автономен живот.
Разбира се, идеята тук не е да обвиним майка ви или баща ви за всичките ви проблеми като възрастен. Важното е да идентифицираме корените на проблема, за да можем да го разрешим и сами да поемем отговорност за живота си като възрастни. Друго важно нещо, което е необходимо да имаме предвид, е, че поведението на родителите ви е било най-вече несъзнателно. Но дори и да е било съзнателно в някаква част, техните собствени неудовлетворени нужди от тяхното детство са им попречили да поемат повече лична отговорност към вас. Което разбира се не ги оправдава да продължават да се държат по същия начин или пък не е причина да се оставяте да ви манипулират с чувство на дълг и вина. Да, трудно е да признаеш пред себе си, че детството ти не е било идеално, но продължиш ли да отричаш причинената ти травма, няма как да продължиш напред с живота си.
Затова осъзнай какво се е случило, бъди честен със себе си, потърси помощ, започни да се грижиш първо за себе си, позволи си да изпиташ гнева, болката и разочарованието, за да се освободиш от тях, постави граници пред злоупотребителното с теб поведение и продължи напред с живота си. Ето това се иска от теб като поемащ отговорност за себе си възрастен!
Материалът е съставен въз основа на извадки от книгата Silently seduced на Kenneth Adams.
Снимка: Deviantart/mjjones
Още статии на тема емоционално кръвосмешение:
